Джовани Бокачо - Декамерон

Младата жена, която и без това била доста изплашена от собствения си сън, като чула това, изтръпнала; но за да не разваля настроението на Габриото, доколкото могла, успяла да прикрие обзелата я тревога; макар че двамата продължавали да се забавляват, като ту се прегръщали, ту се целували, обзелото я смътно безпокойство не напускало Андреола, тя се втренчвала в Габриото по-често от обикновено и все поглеждала към градината да не би да се зададе отнякъде онова черно нещо. Изведнъж, както си седели така един до друг, Габриото въздъхнал дълбоко, прегърнал я и простенал: „Тежко ми е, душо моя, помогни ми, защото умирам.“ Изричайки тия слова, той се проснал на поляната. Като видяла това, младата жена приседнала, повдигнала главата му в скута си и запитала със сълзи на очи: „Какво ти е, мой мили господарю?“ Габриото не отговорил, а продължил да стене и да се облива в пот и след малко се преселил на оня свят.

Всяка от вас лесно може да си представи каква мъка и печал налегнали младата жена, която обичала момъка повече и от собствения си живот. Тя много плакала и не преставала да го вика, докато най-сетне, след като го опипала навсякъде и усетила, че е изстинал, разбрала, че той наистина е мъртъв; не знаейки какво да каже и как да постъпи, тя отишла да извика своята прислужница, която знаела за тяхната любов, а после й разказала за сполетялото я нещастие. Двете дълго плакали, оросявайки с горчивите си сълзи лицето на починалия Габриото, а младата жена казала на прислужницата: „Тъй като Бог ми го отне, аз не искам повече да живея; но преди да сложа край на живота си, желая да постъпим така, че хем да запазим моята чест и тайната на нашата любов, хем да погребем тялото, от което отлитна скъпата за мен душа.“ Прислужницата отвърнала: „Дъще моя, недей да се самоубиваш; вярно е, че ти го загуби, но ако сама сложиш край на живота си, и на онзи свят няма да се съберете; постъпиш ли така, ще отидеш направо в ада, а аз съм уверена, че неговата душа не се намира там, защото приживе той беше добър момък; най-добре ще направиш, ако се утешиш и помислиш как да помогнеш на душата му с молитви или с други благопристойни дела, в случай че поради някой извършен от него грях душата му се нуждае от помощ. А колкото за погребването, това ще стане най-бързо, ако го заровим тук, в градината; никой никога няма нищо да разбере, тъй като никой не знае, че той идваше у нас; ако не си съгласна, да изнесем трупа от градината и да го оставим навън; утре сутринта ще го намерят, ще го пренесат у дома му, а неговите близки ще го погребат.“

Макар че била потънала в дълбока печал и не преставала да плаче, младата жена изслушала внимателно съветите на прислужницата, отхвърлила първия, а относно втория казала: „Господ няма да ми прости, ако се съглася да заровя като куче или да изхвърля на улицата този момък, когото обичах толкова много и който бе и мой съпруг. Аз вече го оплаках, ще направя каквото мога, за да го оплачат и близките му; дори вече намислих как трябва да постъпим.“ И веднага пратила прислужницата да й донесе един копринен плат, който тя държала в раклата си; после разгънали плата на тревата, положили върху него трупа на Габриото, а под главата му поставили възглавница; заливайки се в сълзи, Андреола му затворила очите и устата, свила му венец от рози, обсипала тялото с рози, които набрала заедно с прислужницата, след което се обърнала към нея със следните думи: „Неговият дом не е кой знае колко далеч оттук; затова двете ще го отнесем и ще го оставим пред вратата. Скоро ще съмне, неговите близки ще видят тялото и ще го приберат; вярно е, че това няма да ги утеши, но аз, в чиито обятия той умря, ще остана доволна.“ После отново се хвърлила върху него, прегърнала го и дълго плакала, обливайки се в сълзи. По едно време прислужницата почнала да я подканва да побързат, защото скоро щяло да съмне; тогава Андреола се надигнала, свалила от ръката си пръстена, който я свързвал с Габриото, и продължавайки да плаче, го сложила на неговия пръст с думите: „Мой мили господарю, ако твоята душа вижда сълзите, що проливам сега, и ако тялото ти, макар и без душа, все още не е загубило напълно своята чувствителност, благоволи да приемеш последния дар от ръцете на тази, която ти толкова обичаше приживе.“ После паднала в несвяст в нозете му, а след като се посъвзела, станала и заедно с прислужницата вдигнали плата, върху който лежало тялото, излезли от градината и се запътили към дома на Габриото.

Не щеш ли, за зла участ, докато те вървели нататък, срещнала ги градската стража, която отивала някъде по друга работа, и ги подбрала заедно с трупа. Андреола познала, че това са градските стражи и, предпочитайки да умре, отколкото да живее, им казала съвсем искрено: „Знам много добре кои сте; известно ми е също така, че няма смисъл да се опитвам да бягам; готова съм да дойда с вас в синьорията и там да обясня как стана цялата тази работа; но щом не оказвам съпротива, никой няма право да се докосва до мен; и да не сте посмели да вземете нещо от това тяло, иначе ще се оплача.“ И наистина никой не се осмелил да я докосне и тя се отправила към двореца на синьорията с трупа на Габриото.