Джовани Бокачо - Декамерон

Гизмунда му казала: „Танкреди, запази сълзите си за някоя друга нежелана от теб беда, не ги проливай заради мен, тъй като не се нуждая от тях. Де се е чуло и видяло човек да плаче заради нещо, което сам е пожелал да стане, както ти правиш сега? Но ако у теб е останала макар и частица от обичта ти към мен, за едно ще те помоля като последна милост: тъй като моето тайно, скрито съжителство с Гуискардо не ти беше приятно, направи така, че тялото ми да бъде поставено съвсем явно до трупа му, където и да си наредил да го захвърлят, след като са го убили.“ Принцът се задавил от плач и не могъл да отвърне нищо; а младата жена, чувствувайки, че краят наближава, притиснала до гърдите си мъртвото сърце и промълвила: „Останете с бога, защото аз. свършвам.“ Погледът й потъмнял, тялото й изтръпнало и тя напуснала тоя многострадален живот.

Такъв — както чухте всички — бил печалният край на любовта между Гуискардо и Гизмунда; а Танкреди, след като пролял потоци от сълзи и се разкаял, но много късно, за своята жестокост, наредил да погребат и двамата с най-големи почести в една гробница за всеобща скръб на всички жители на Салерно.

Монахът Алберто убеждава една жена, че в нея е влюбен архангел Гавраил, после се предрешва като него и спи с жената; страхувайки се от нейните близки, той избягва през прозореца и се приютява в дома на някакъв бедняк, който на следния ден го извежда на площада, преоблечен като дивак; тук обаче монахът бива разпознат, а неговите събратя-монаси го залавят и хвърлят в тъмница.

Докато Фиамета разказвала своята новела, очите на нейните дружки неведнъж се наливали със сълзи; щом тя свършила, кралят изрекъл строго:

— Струва ми се, че не бих се поскъпил да жертвувам живота си и за половината наслада, която Гизмунда изпитала с Гуискардо; това не бива да ви учудва, понеже, макар и жив, аз изживявам ежечасно една смърт след друга, без при това да получа ни капчица наслаждение. Но да оставим засега моите лични работи такива, каквито са; искам Пампинеа да продължи и да ни разкаже някоя жалостива случка, подобна на несполуките, които ме преследват; ако тя тръгне по пътя, набелязан от Фиамета, то без съмнение аз ще усетя как благодатните капки на росата охлаждат моя огън.

Като чула отправеното към нея нареждане, Пампинеа с тънкия си усет доловила много по-добре онова, което искали да чуят нейните дружки, отколкото изразеното от краля желание. И тъй като била по-склонна да развесели тях, отколкото да следва неговото желание, изпълнявайки заповедта на краля, тя решила, без да излиза извън определената тема, да разкаже една смешна новела и започнала така:

— Простите хорица казват: „Мислят ли те за добър, и лош да си, и зло да сториш, пак няма да повярват, че си бил ти.“ Тази поговорка с богато съдържание ми дава повод да говоря по предложената ми тема и да покажа колко е голямо лицемерието на монасите, които със своите широкополи и дълги раса, с изкуствено бледните си лица, със своя глас — кротък и смирен при просия, гръмък и кънтящ, щом почнат да корят другите за своите собствени пороци, искат да докажат, че те спасявали душите си, като получават подаяния, а миряните — като ги дават; освен това те се държат не като люде, които подобно на нас също трябва да заслужат рая, ами се перчат като негови собственици и владетели и отреждат в него на всеки умирающ по-добро или по-лошо място според парите, които той им е завещал; по този начин те се мъчат да излъжат първо себе си (ако, разбира се, самите те вярват), а след това и другите, които вярват на техните приказки. Ако ми би било позволено да кажа за тях всичко каквото трябва, то аз тозчас бих показала на мнозина наивници какво крият монасите под широките си раса. Дано даде Бог заради лъжите им всички тях да ги сполети същата участ, каквато сполетяла един възрастен минорит във Венеция, дето минавал за един от най-опитните и ловки казуисти; та ще ми се да ви разкажа именно тая случка, за да се опитам да ви поразвеселя и поразсея, след като смъртта на Гизмунда ви натъжи толкова много. И така, почтени дами, живял някога в Имола мъж с престъпно и порочно поведение, на име Берто дела Маса, чиито позорни дела били толкова известни на жителите на Имола, че те не вярвали не само на лъжите му, ами и когато говорел самата истина; поради това, като разбрал, че присъствието му в Имола станало нетърпимо заради нечистите му дела, той се отчаял и се преселил във Венеция — сборище на всякакъв измет, надявайки се, че там повече, отколкото другаде ще му се удаде да върши по друг начин мръсните си дела. Престорил се, че съвестта го гризе заради нечестивите му дела и постъпки в миналото, дал си вид на човек, обзет от най-дълбоко смирение и най-предана богобоязливост, и постъпил в един манастир, където се подстригал за монах минорит, приемайки името брат Алберто от Имола; в тоя си образ той почнал да се преструва, че води най-суров живот и държал най-усърдно проповеди за покаяние и въздържание, докато самият той не слагал в уста ни месо, ни вино само когато не му се услаждали. Така, без никой да го разбере, от крадец, сводник, измамник и убиец, той изведнъж се превърнал в най-ревностен проповедник, но не се отказал от споменатите си пороци, още повече, че имал възможност да продължи да ги върши тайно. А след като станал свещеник, всеки път, щом заставал пред олтара да служи литургия и идвало ред до мъките на спасителя, той нарочно се разплаквал, та да го видят повече люде; да пролива сълзи не му струвало кой знае колко — можел да плаче когато пожелае. Не минало много време и със своите проповеди и сълзи той така успял да заблуди венецианците, че станал пазител и изпълнител на почти всички завещания; мнозина почнали да му поверяват парите си, а повечето мъже и жени го имали за свой доверен съветник и изповедник,с тия си действия той от вълк от превърнал в пастир и се славел из тия краища като най-свят човек, много повече, отколкото някога свети Франциск Асизки.