Ричард Блакмор - Лорна Дун

— Ще го имаш — каза Маруд. После се обърнаха и поеха отново.

Повече нищо не успях да чуя, понеже сега живият плет ни разделяше. Спокойно можех да пропълзя до неизсечената горичка още преди да са достигнали до откритото пространство. Но думите на Карвър Дун толкова ме бяха разгневили, присъствието на скуайър Маруд в тази компания така беше раздразнило любопитството ми и заплахите им към този неизвестен човек така бяха предизвикали състраданието ми, че забравих и страх, и опасност и тръгнах след тях покрай плета. Аз вървях от вътрешната страна, те — от външната, но бяхме толкова наблизо, че чувах как шумолят клоните, когато ги закачеха.

Може би никога не съм обичал папратта толкова много, както в мига, в който достигнах до втората пролука в плета и единственото ми прикритие бяха два корена от това растение. Чувах как тримата тъпчат наоколо, като се двоумяха кой път да хванат.

— Оттам ще го виждаме по-добре — каза Карвър. — Ще се скрием зад плета, докато се спусне по онзи хълм, и после ще му пожелаем добър вечер: един куршум в тялото и два в главата.

— Няма да стане така, вожде — обади се Чарли почти шепнешком, — защото той може да дойде чак след мръкнало, а ние няма да успеем да се приближим достатъчно. Плетът е твърде далеч. Той винаги тръгва По онази, лявата пътека. Мислиш ли, че съм го следил толкова вечери и не съм разбрал точно откъде минава?

— Добре, момче, ти водиш. Но твоят живот за неговия, ако се провалим.

— След мен тогава, право надолу.

Чух ги как се запрепъваха надолу по склона, който в тази си част беше стръмен и скалист. Надникнах през плета и видях как влязоха в горичката покрай пътеката, по която почти всяка вечер минаваше мистър Стикълс, когато излизаше от къщи по работа. Сега вече знаех кого бяха дошли да убиват — нещо, което отдавна трябваше да съм се сетил, ако не бях толкова уплашен и глупав.

Да тръгна надолу по склона след въоръжените мъже, за мен означаваше сигурна смърт. Единственият начин да предотвратя злото беше колкото се може по-бързо да заобиколя хълма, да пресека потока и да съобщя на кралския пратеник, че не бива да продължава по-нататък. Стига да успеех да го пресрещна именно там.

И точно това и направих. Хукнах презглава, като всеки миг изтръпвах при мисълта, че мога да чуя ехото от изстрелите. После пресякох потока Баджуърти не много под Долината на Дун и се заизкачвах по хълма със силно разтуптяно сърце. Защо Джереми беше избрал този път, а не по-прекия, не знаех; единственото ми желание в този миг беше да спася живота му.

Пристигнах тъкмо навреме. Сграбчих юздата, без да обръщам внимание на огромния пищов, насочен срещу главата ми.

— Джереми, Джери! — беше всичко, което успях да кажа — така страхотно се бях задъхал, тъй като бях изминал разстоянието по-бързо от всеки кон.

— Обади се тъкмо навреме, Джон Рид! — извика мистър Стикълс, все още насочил пищова срещу мен. — Би трябвало да те позная по ръста ти, Джон. Какво търсиш тук?

— Дошъл съм да ти спася живота. За бога, не продължавай по-нататък! Там в храстите те чакат трима мъже с дълги пушки.

— Ха! Напоследък ме следяха. Затова насочих пистолета срещу теб. Джон. Дай да свърнем тук, поеми си дъх и ми разкажи всичко.

Джереми Стикълс беше човек смел, находчив и винаги запазваше самообладание. В противен случай никога нямаше да му възложат тази задача. И въпреки това, когато чу разказа ми, потрепера.

— Ще ги оставим да си повисят, Джон Рид — каза той, като помисли малко. — Сега нямам време да си доведа мускетарите нито от Гленторн, нито от Линмът, за да заловят тези приятели. А трима добре въоръжени и безразсъдни разбойници са много за двама ни. Резултатът обаче от техния опит да ме убият е, че ще ни накарат да ги нападнем по-рано, отколкото смятахме. И другото нещо, добри ми Джон, е, че оставам твой приятел до гроб. Дай си ръката, момчето ми, и ми прости, че се държах толкова хладно с теб. Може би в предстоящите събития ще имаш полза от това, че си ми направил тази добра услуга.

На следващия ден Стикълс ме отведе настрани и ми разкри всичките си замисли. Аз обаче го помолих правилно да ме разбере и да не ми се сърди, нито да ме смята за нечестен, ако използувам част от неговата информация за мои лични цели или за доброто на приятелите си. Той с готовност се съгласи, като каза само, че не трябва да действувам срещу плановете му нито да говоря за тях пред друг човек.

Горе-долу ето накратко думите му: недоволство срещу краля или по-скоро неприязън към брат му Джеймс, Йоркския херцог, и опасение, че тронът ще бъде наследен от един католик, съществувало от известно време, но напоследък бързо се разраствало. Имало и много други причини за негодувание: високомерието на торите в министерствата, жестокостта на Йоркския херцог, корупцията в съдилищата, премахването на древни права и привилегии (като хартата на Лондон), а също и намесата на френския крал в политиката на Англия. Така че по времето, за което говоря, имаше силно вълнение, което всеки миг заплашваше да прерасне в бунт; и ако това станеше, хиляди председатели на върховния съд и милион такива като Джереми Стикълс нямаше да са в състояние да го спрат. Всички градове в Съмърсет и половината в Девън били пълни с хора, готови за въстание; Тонтън, Бриджуотър и Далвъртън били на първо място по недоволство и заплахи какво щели да направят, ако някакъв католик се осмелял да се покачи на протестантския английски престол. От друга страна, нямало голяма вероятност откритата борба да започне, докато сегашният крал бил жив. Затова политиката на торите била да наблюдават и да не позволяват на противниците да се окопитят, а и да бъдат добре информирани за всичките им планове и евентуални вълнения, да изчакат някъде да избухне бунт и да ги ударят жестоко. И така, Джереми Стикълс бил изпратен при нас като наблюдател от страна на торите — или шпионин, както биха го нарекли уигите. Първото му задължение било да се грижи за плащането на данъците и митата в малкото пристанище Линмът и нататък по крайбрежието, където се говореше, че контрабандата процъфтявала. Второто му задължение било да наблюдава действията на разбойниците и да докладва за политическата им ориентировка — дали са вериги на краля и папата, или обратното. А третата му задача била изцяло политическа — да наблюдава движението на обучените отреди (на които не винаги можеше да се има доверие), да разбере какво е настроението на аристокрацията, да разкрие дали се събира тайно оръжие и дали се обучават мъжете, да предотврати (ако е необходимо, със сила) внасянето на барут, за което се носеха разни слухове; с една дума, да наблюдава неприятеля и да не допусне избухването на въстание.