Анна Александрова - Зайо-Байо библиотекар

Над гората слънцето изгрява,
славей кръшно в клоните запява.
Скокна Заю: „Стига сладък сън!
Ето, слънце грее вече вън!“
Па чевръсто, с два-три леки скока
той изтичва в двора, край потока,
бързо се наплисква и се връща
ред да сложи в мъничката къща.

Шум се чува. „Кой ли гост пристига,
в ранно утро да получи книга?“
— Свинчо драг, нима това си ти,
като слънце всичко в теб блести!
Свинчо отговаря му засмян:
— Книжката прочетох вчера сам
и повярвай, чудо стана с мен,
къпя се по три пъти на ден.

Не играя вече в кал и смет,
пазя вкъщи чистота и ред.
— Браво, Свинчо, ето друга книга!
Розовият Свинчо гордо мига
и със стъпка пъргава и лека
тръгва си по горската пътека.
Ей след малко глас се чува весел:
— Зайо Байо, миличък, къде си!

Кума Лиса спира на вратата,
скромно свела поглед към земята.
— Ах, да знаеш как те хвалят всички
насекоми, зверове и птички!
Зайо на добро ме научи!
Слуша Заю слисан и мълчи.
— Доста съм живяла с хитрини,
не желая повече злини!

Книжка поучителна ми дай,
за да сложа на лъжите край!
Търси Заю, но… къде ли беше.
Зад ушенце с лапичка с чеше.
А зад него нашата Кумица
грабва друга книга със корица,
украсена с пъстроцветни шарки.
В нея пише за петли и ярки,
за различни, вкусни горски птици

и за тлъсти пуйки — хубавици.
Шарената книга ловко скрива
и лукаво в Зая поглед впива.
Заю друга книжка й намира
и пред Лиса важно, важно спира.
— С тая книга ще забравиш всички
хитрини и пакостни привички!
Вярвай, Лисо, тя ще те оправи.
— Сбогом, Зайо, остани със здраве!

Скоро по широката поляна
тромаво задава се Мецана
и едва пристъпила през прага
почва да разказва тя веднага:
— Заьо, чух от моя чичо строг,
мъдрия и учен стар мечок,
че далеч, далеч на север има
вечни снегове и вечна зима.

Там по тия ледени полета,
имало и мечки, и мечета,
като нас били добри и смели,
само че с кожуси снежнобели.
Зайо, те дали са ми роднина,
та при тях на гости на замина?
Намери за бели мечки книжка…
— Ах! — прошепва Заю със въздишка.

В първата полица вижда ясно
празно място има там, отдясно.
— Бабо Мецо, миличка, добричка!
Тука беше нашата кумичка.
И така лукаво ми говори,
нивга кражба нямало да стори,
а пък книга липсва, ето тук —
Лиса е крадецът — никой друг!
3аю бърше мъничка сълзица,

жално гледа празната полица.
А Мецана, с лапата си мека,
по главата гали го полека.
И му дума: — Хайде не плачи!
Съвземи се, избърши очи,
че голям си и не ти прилича.
Кума Лиса кражбите обича,
много мъчно ще се промени.
А пък ти внимавай и помни,

трябва да си бдителен и смел!
Заю слуша, ниско поглед свел,
и си мисли: „Права е Мецана,
трябва по-внимателен да стана!“
А Лисана близо, край гората,
мързеливо ляга на тревата.
„Тук е тъй спокойно, хлад и сянка!
Я преди да ме налегне дрямка

в крадената книжка да надзърна.“
Но сгреши и другата разгърна.
Вместо разни птици — хубавици
вижда тя подгонени лисици,
сиви вълци с кожи изподрани,
кучета, ловци и зли капани.
Лиса хвърля книжките веднага
и към къщи впуска се да бяга.

Но насреща — Кумчо Вълчо, ето,
се прибира гладен от полето.
Лиса мигом спира своя бяг
и зашепва хитро: — Вълчо драг,
най-голяма радост е за мен,
че те срещам в тоя тъжен ден.
Ах на тебе, Куме, знам, ще мога
за открия своята тревога!

Нажалено тя глава поклаща
и гальовно под ръка го хваща.
— Казвай, Лисо, що се тъй тревожиш!
Аз ще ти помогна! — Не! Не можеш!
В мирната и сенчеста дъбрава
лошо време и за нас настава.
Горските животни в тоя кът
искат вече книги да четат.

Неотдавна библиотекар
Зая те избрали, друже стар!
И сега при него за съвет
и за книги стичат се отвред.
Куме, куме, скоро във гората
ще поискат те от нас разплата —
затова да бягам съм решила!
— Стига, Лисо, засрами се, мила!

Зая Бая вярвай ми, завчас
вдън гората ще прогоня аз,
а пък всички, жадни за наука,
ще получат Вълчова поука!
Но до тях, на строен клонес бук
кацна гълъб: „Що ли става тук?“
Вслуша се в тъгите на Лисана
и на Вълча в страшната закана.

Зая да спаси — криле разпери
и отлитна помощ да намери.
Вълчо тръгна грозен, страхивет,
спря пред къщичката зъл, сърдит,
изръмжа със ярост в тишината
и заудря с лапа по вратата:
— Вълчо чука, Зайо дългоух!
Отвори не се прави на глух!