Иван Атанасов - Метрото

— Глупости! Това са бабини деветини. Пък и ние сме достатъчно големи, за да се грижим сами за себе си.

— Щом казваш — въздъхна малкото момиче и пристъпи напред, за да разгледа рисунката, която приятелят й беше осветил с фенерчето си.

— Като жива е! — възкликна с възхищение то. — И наистина прилича на баща ми, като изключим факта, че лицето му никога не е изглеждало толкова уплашено. А защо няма нос?

— Сигурно боите на художника са свършили. Как смяташ, дали баща ти наистина е станал жертва на Касапина?

— Не знам. Полицаите още не са открили тялото му. Според майка ми си е изкарал фалшив паспорт и е избягал в Европа с любовницата си. Хайде, Джими, да се махаме оттук. От това място ме побиват тръпки, да не говорим, че смърди ужасно.

— Почакай, Хелън, още не си видяла всичко. Вземи този нож и го забий в рисунката.

— Защо?

— Ще видиш. Просто го направи.

— Добре. Къде да го забия?

— Където искаш. Аз го забих в сърцето му — нали виждаш, там, където боята е олющена и се вижда истинския цвят на стената.

— Добре. Аз пък ще го забия в лицето му. И без това изражението му не ми харесва.

Хелън взе джобното ножче от ръката на Джим и го заби в розовото чело на нарисувания мъж. Острието отскочи от стената с тих звън и се плъзна надолу, като разсече дясното око и част от бузата на рисунката, оставяйки тънка сива черта. Грозният белег остана сив за още миг или два, после внезапно почервеня и от него избликнаха няколко кървави капки.

— Страхотно е, нали? — засмя се момчето. — Също като в анимационните филми.

© 2004 Иван Атанасов

Източник: Авторът

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/6259]

Последна редакция: 2008-04-18 08:13:15