Рикардо Абернети: Отрочето

— Камъче ли? А, да, камъче… Не се ли досещаш какво означава това, скъпа моя?

Родителят отново се зае с умственото развитие на родителката. Това беше продължителна работа, на която краят й не се виждаше — просто защото той и спътницата на неговия живот трябваше завинаги да останат на един и същи, с вкус подбран камък. (Родителят собственоръчно бе украсил този камък с цветен чакъл, раковини, морски таралежи и парчета корали в стил рококо — той все още беше модерен в ония времена, когато родителят — тогава още свободно плуваща личинка — ухажваше своята годеница.)

— Разумът, скъпа моя — обяви родителят, — е напълно несъвместим с движението. Помисли си: как биха могли да се раждат идеи в мозък, който се лашка насам и натам, и е непрекъснато бомбардиран от постоянно променящи се впечатления? Виж нисшите животни — те цял живот плуват и не са способни нито да се прикрепват към корени, нито да мислят. За разлика от инстинкта, скъпа моя, разумът изисква постоянна гледна точка.

Той направи пауза, а родителката промърмори: „Да, скъпи“, както винаги, щом чуеше тази фраза.

В този момент отрочето приплува в посока към бездната. Движенията му бяха вече несръчни, все по-трудно удържаше наедряващото си тяло в хоризонтално положение.

— Виж, ако щеш, нашите собствени младоци — продължи родителят. — Празноглави личинки, които се размотават по плитчините в търсене на нови стимули. За щастие обаче в края на краищата достигат зрелост и стават разумни неподвижни индивиди. И докато още несформираният интелект въстава срещу неизбежния край на безгрижния личинков стадий, инстинктът, тази природна мъдрост, ги принуждава да се готвят за великата промяна.

И кимна самодоволно, когато от сумрака на дълбоководието се появи отрочето. Пипалцата му стискаха базалтово камъче, вероятно взето от осеяния с камъни склон. Отрочето бавно плуваше по ръба на рифа, а възрастните актинии под него изпъваха глави и си шепнеха възбудено. Сега вече отрочето не плуваше толкова несръчно и ако неговият родител не вярваше толкова сляпо в инстинкта, той вероятно би си спомнил онази грубо материалистична теория на един учен-революционер, според която склонността на личинките да пренасят камъчета се обяснява единствено с потребността да се уравновесява наедряващата задна част на тялото.

— Погледни — тържествено обяви родителят, — той едва ли разбира защо го прави, но инстинктът го принуждава да събира материали за своя бъдещ дом.

— Но, скъпи — рече родителката, — не смяташ ли, че ти би трябвало вече да му обясниш някои деликатни неща?

— Тц — отсече той. — Мъдростта на инстинкта…

— Но, скъпи, ти сам си казвал, че личинката се нуждае от родителски наставления?

Родителят изправи стъбълцето си и властно нареди:

— СИНЕ, доплувай тук!

Блудното отроче се приближи предпазливо.

— Сине — тържествено започна родителят, — сега, когато ставаш вече голям, трябва да научиш някои факти.

Родителката се обля в нежнозелена руменина и се обърна.

— Скоро — продължи родителят — ти ще почувстваш непреодолим стремеж… да се спуснеш на дъното и да си намериш някое уютно местенце, което ще стане твой дом до края на живота. Може би вече си намерил общ език с някоя… как да кажа… такова… с някоя очарователна млада личинка от другия пол, която ще поканиш да подели с теб твоя камък? Ако още не си, трябва да направиш своето място за прикрепване колкото може по-привлекателно, че някоя такава личинка да реши да го украси със своето…

— Аха! — досети се отрочето. — Значи затова момчетата казват, че тях не можеш да ги склониш с нищо друго, освен с готин камък.

Родителят се замисли.

— Е… като оставим настрана тези чисто материални съображения като изборът на камък… остават, така да се каже, някои… такова… по-особени моменти, които при обикновени обстоятелства не е прието да се говорят на висок глас.

— Това са глупотевини! — отсече отрочето. — Аз изобщо не искам да се прикрепвам. Аз искам да продължа да се движа свободно. В океана има толкова много неща, които още не съм видял. Не искам да се враствам с камък!

Родителката побеля от ужас. Родителят метна унищожителен, пълен с възмущение поглед.

— Ти съвсем скоро ще разбереш — изхриптя той, понижил глас от предпазливост, — че с биологията не се спори. — Направи пауза и заключи: — Синко, аз повече не те задържам.

Отрочето се понесе към далечината, а родителят респектиращо успокои родителката: