Джоан Роулинг - Хари Потър и стаята на тайните

— Там сяда на пост Филч — промърмори Рон.

Те се спогледаха. Коридорът беше безлюден.

— Няма да е лошо да поогледаме наоколо — каза Хари, като пусна чантата си и се смъкна на колене, за да може да пълзи на четири крака и да търси някакви знаци.

— Белези от изгорено — каза той, — има ги на няколко места…

— Ела, погледни тук — каза Хърмаяни. — Това е странно.

Хари стана и отиде отсреща до прозореца, който бе най-близо до надписа на стената.

Хърмаяни му посочи най-горното стъкло, където двайсетина паяка се бяха скупчили и очевидно се бореха да преминат през малка пукнатина в стъклото. Един дълъг сребрист конец висеше като въже, сякаш всички те се бяха покатерили по него в желанието си да излязат навън.

— Виждали ли сте някога паяци да се държат така? — учуди се Хърмаяни.

— Аз не — отвърна Хари. — А ти, Рон?

И той погледна през рамо. Рон беше изостанал много назад и сякаш се бореше с желанието си да избяга.

— Какво има? — попита Хари.

— Ами аз… не мога… да понасям… паяци — напрегнато отвърна Рон.

— Не знаех това — каза Хърмаяни, гледайки Рон с изненада. — Толкова пъти сме използвали паяци за отварите…

— Не ми действат, когато са мъртви — каза Рон, който внимателно оглеждаше навсякъде, но не и към прозореца. — Просто не понасям начина, по който се движат…

Хърмаяни се разсмя.

— Няма нищо смешно — каза Рон яростно. — Ако искаш да знаеш, като бях на три години, Фред превърна моето… моето мече в голям гаден паяк, защото бях счупил неговата метла за игра. И на теб не би ти харесало, както си държиш мечето, изведнъж то да се сдобие с твърде много крака и…

Той млъкна и видимо потрепери. Хърмаяни все още се мъчеше да сдържа смеха си. Хари усети, че е по-добре да сменят темата, и попита:

— Спомняте ли си онази вода на пода? Откъде ли се беше появила? Някой я е избърсал.

— Тук някъде беше — каза Рон, дошъл на себе си дотолкова, че направи няколко крачки покрай стола на Филч и посочи: — Ето пред тази врата.

Той посегна към пиринчената топка, но бързо дръпна ръката си, сякаш бе изгорена.

— Какво има? — попита Хари.

— Не мога да вляза вътре — намуси се Рон, — това е момичешка тоалетна.

— О, Рон, тук няма никой! — каза Хърмаяни, като се приближи до него. — Това е тоалетната, която обитава Стенещата Миртъл. Елате да погледнем.

И без да обръща внимание на големия надпис „Не работи“, тя отвори вратата. Това бе най-отблъскващата и най-потискащата тоалетна, в която Хари бе стъпвал досега. Под голямо огледало с пукнатини и петна имаше един ред нащърбени каменни мивки. Подът беше влажен и отразяваше мъждивата светлина от няколко свещи, догарящи в своите гнезда. Дървените врати на кабинките бяха олющени и издраскани, а първата от тях висеше на една от пантите си.

Хърмаяни сложи пръст пред устните си и се запъти към последната кабинка. Като стигна пред нея, извика:

— Здравей, Миртъл, как си?

Хари и Рон надникнаха вътре. Стенещата Миртъл се носеше над казанчето и чоплеше една пъпка на брадичката си.

— Тази тоалетна е за момичета — каза тя, като погледна подозрително Рон и Хари. — Тия двамата не са момичета.

— Не са — съгласи се Хърмаяни. — Просто исках да им покажа колко… ъъъ… е приятно при теб.

И тя махна неопределено към мръсното старо огледало и влажния под.

— Питай я дали е видяла нещо — опита се да каже Хари само с мърдане на устните.

— Какво й шепнеш? — попита Миртъл, вперила поглед в него.

— Нищо — бързо отвърна Хари. — Искахме да попитаме…

— Ще ми се хората да престанат да говорят зад гърба ми — изхленчи Миртъл с глас, задавен от сълзи. — Аз все пак имам чувства, разберете, макар да съм мъртва…

— Миртъл, никой не иска да те обижда — каза Хърмаяни. — Хари просто…

— Никой не искал да ме обижда! Я виж ти! — застена Миртъл. — Моят живот тук винаги е бил толкова жалък, а сега се опитват да съсипят и смъртта ми!

— Искахме да те попитаме дали си виждала нещо странно напоследък — бързо изрече Хърмаяни, — защото една котка е била нападната точно пред входната ти врата в Деня на Вси светии.

— Видя ли някого наблизо през оная нощ? — попита Хари.

— Не съм обърнала внимание — драматично отвърна Миртъл. — Пийвс ме разстрои толкова, че се върнах тук и се опитах да се самоубия. Тогава, разбира се, се сетих, че съм… че съм…

— Вече мъртва — услужливо й подсказа Рон.

Миртъл изхлипа трагично и се вдигна във въздуха. После се завъртя, гмурна се с главата надолу в тоалетната, като ги изпръска целите с вода, и изчезна от погледите им. Ако се съдеше по долитащите хлипания, тя се беше настанила някъде в чупката на тръбите.