Джоан Роулинг - Хари Потър и стаята на тайните

— Идвай тук! И стъпвай върху вестниците!

Хари си отдъхна на сянка в лъснатата кухня. Върху хладилника беше десертът за вечерята, украсен с цяло хълмче от бита сметана със захаросани виолетови бонбони. Във фурната цвърчеше свинско бутче.

— Яж бързо, че семейство Мейсън ще бъдат тук всеки момент! — сопна му се леля Петуния и му посочи две филийки хляб и бучица сирене на кухненската маса.

Тя вече бе облякла светлорозовата си официална рокля.

Хари си изми ръцете и изгълта набързо оскъдната вечеря. Леля Петуния дръпна чинията му, едва дочаквайки го да свърши.

— Хайде горе! Бързо!

Като минаваше покрай вратата на дневната, Хари мерна вуйчо Върнън и Дъдли с папийонки и в смокинги. Едва бе стигнал до горната площадка, когато на вратата се позвъни и в долния край на стълбището се появи яростното лице на вуйчо Върнън.

— Внимавай, момче! Само да шукнеш…

Хари стигна на пръсти до стаята си, пъхна се вътре, затвори вратата и се обърна с единственото желание да се строполи на леглото си.

За негова изненада обаче на него вече седеше някой…

Хари едва се сдържа да не извика. Дребното създание на леглото му имаше големи уши като на прилеп и изпъкнали зелени очи колкото топки за тенис. Хари веднага осъзна, че точно то го беше следило през градинския плет сутринта.

Докато още се гледаха, Хари чу гласа на Дъдли в антрето:

— Мога ли да поема палтата ви, господин и госпожа Мейсън?

Създанието се смъкна от леглото и се поклони толкова ниско, че докосна пода с върха на дългия си тънък нос. Хари забеляза, че е облечено в нещо като вехта калъфка за възглавница с цепки за ръцете и краката.

— Ъъъ… Здравей! — каза Хари притеснено.

— Хари Потър! — заговори създанието с толкова висок глас, че според Хари не можеше да не са го чули и долу. — Доби тъй отдавна желаеше да ви срещне, сър… Чест такава е за мен, че…

— Б-б-благодаря ти!

Хари се промъкна покрай стената и се отпусна в стола пред писалището си до Хедуиг, която вече спеше в големия си кафез. Искаше му се да попита „Що за създание си ти?“, но му се видя твърде грубо, затова просто каза:

— А кой си ти?

— Доби, сър. Просто Доби. Доби, домашно духче — каза създанието.

— О… наистина ли? — отвърна Хари. — Аз… не че искам да те обидя или нещо подобно, ама… сега не е най-подходящият момент да имам домашно духче в стаята си.

От дневната се разнесе високият пресилен смях на леля Петуния. Духчето се оклюма.

— И аз се радвам да се запозная с теб — побърза да каже Хари, — ама… ще ми кажеш ли за какво точно си дошъл?

— О, разбира се, сър! — започна Доби делово. — Доби е дошъл да ви каже, сър… трудно е, сър… Доби не знае как да започне…

— Заповядай, седни! — вежливо каза Хари и посочи леглото си.

За негов ужас духчето се разрида, и то много шумно.

— Да с-с-седна! — изхлипа то. — Никога… никога досега…

На Хари му се стори, че гласовете долу се снишиха.

— Съжалявам — прошепна той, — не исках да те обидя.

— Да обидите Доби? — хлипаше духчето. — Доби никога не е канен да седне в присъствието на магьосник… като равен…

Докато се опитваше да му даде знак да мълчи и същевременно го успокояваше, Хари помогна на Доби да се качи пак на леглото, където той продължи да хълца с вид на голяма и грозновата кукла. Най-сетне успя да се овладее и седна, вперил големите си очи в Хари, разнежен от благоговение.

— Едва ли си срещал много добри магьосници — отбеляза Хари, като се опитваше да го развесели.

Доби поклати глава. После, съвсем изневиделица, скочи и започна да си удря яростно главата в рамката на прозореца, като викаше: „Лош Доби! Лош Доби!“

— Недей… Какво правиш? — трескаво зашепна Хари и скочи да издърпа Доби пак на леглото.

Хедуиг се бе събудила с много висок писък и яростно удряше крила в пръчките на кафеза си.

— Доби трябваше да се накаже, сър — каза духчето, гледайки малко като замаяно. — Доби едва не обиди семейството си, сър…

— Твоето семейство?

— Семейството магьосници, където служи Доби, сър… Доби е домашно духче и трябва да служи на една къща и на едно семейство завинаги…

— Те знаят ли, че си тук? — полюбопитства Хари.

Доби потръпна.

— О, не, не, сър… Доби ще си наложи много тежко наказание, задето идва да ви посети, сър. За това заслужава да си прищипе ушите с вратата на фурната. Само ако разберат, сър…

— А няма ли да забележат, че си си прищипал ушите с вратата на фурната?