Джоан Роулинг - Хари Потър и реликвите на смъртта

След тази интересна бележка, аз реших че е време да си тръгвам. Не може да има съмнение че Скийтър е написала бестселър. Междувременно поддръжниците на Дъмбълдор треперят какво ще се разкрие скоро за техния „герой“.

Хари стигна края на страницата, но продължи да я зяпа с празен поглед. В него се надигнаха отвращение и ярост. Той направи вестника на топка и го хвърли с все сила към стената, правейки го част от останалата купчина боклуци натрупани около препълненото кошче. Започна да крачи из стаята наслуки, отваряйки празни чекмеджета, вдигайки книги от рафтове с единствената цел след това да ги върне на същото място, неосъзнаващ какво прави, мислейки си за случайни фрази от статията на Рита: „посветила съм цяла глава на цялостните отношения Потър — Дъмбълдор“, „… То е наричано нездравословно, даже злокобно…“, „… аз имам достъп до източник, за който повечето журналисти биха си дали пръчките…“, „отношението му към Черните изкуства, не си е и представял, че в младините си той всъщност се е забърквал с тях!…“

— Лъжи!!! — изрева Хари, и видя през прозореца съседа който рестартираше косачката си, да гледа нагоре нервно.

Хари седна на леглото си. Парчето огледало отскочи по-далеч от него. Той го взе и започна да го върти из пръстите си, мислейки и мислейки за Дъмбълдор и лъжите, с които Рита Скийтър го клеветеше.

Лъч светлосиня светлина! Хари замръзна, а пръста му се плъзна по наръбения край на огледалото отново. Не беше възможно, той си беше въобразил! Хвърли един поглед през рамото си, но и там нямаше нищо друго освен стената с леко светъл прасковен цвят както го беше избрала леля Петуния: нямаше нищо синьо което можеше да се е отразило. Той се взря отново в парчето стъкло и не видя нищо, освен своите зелени очи, които го гледаха от него. Той си беше представил, нямаше друго обяснение; беше си представил защото си мислеше за своя мъртъв директор. Ако нещо бе сигурно, то това бе, че погледът на светлосините очи на Албус Дъмбълдор няма никога да го прониже отново…

Шум от затваряне на врата долетя някъде горе до стълбите, последван от изръмжаване на един глас:

— Ей, ти!

Шестнадесет години подобна реплика винаги беше адресирана към Хари и извън всякакво съмнение, чичо му го викаше, но въпреки това той не отговори веднага. Беше се вгледал в парченцето огледало и дори беше решил, че е видял, макар за част от секундата, отражението на Дъмбълдор в него. Чак когато вуйчо му изквича „Момче-е-е!“, Хари стана бавно от леглото си и се запъти към вратата на спалнята. Спря се до чантата с нещата, които беше подготвил за пътуването си и сложи парченцето огледало вътре.

— Май не си се разбързал много! — изфуча Върнън Дърсли, когато Хари се показа на края на стълбите и видя, че и тримата Дърсли бяха във всекидневната, напълно подготвени за отпътуване. Вуйчо Върнън беше облякъл старо раздърпано яке, а Дъдли — големият, мускулест, рус братовчед — беше с новото кожено яке на баща си.

— Е? — каза Хари.

— Сядай! — заповяда вуйчо Върнън.

Хари повдигна вежди въпросително.

— Моля! — добави едва чуто вуйчо Върнън, потрепвайки леко, сякаш думата беше преминала с огромно усилие през устата му.

Хари седна и се почуди какво ли предстои пак. Вуйчо му започна да крачи напред-назад, а леля Петуния и Дъдли го следяха с нетърпеливи погледи. Най-накрая голямото му мораво лице напрегнато се съсредоточи. Вуйчо Върнън се спря пред Хари и каза:

— Размислих… — каза той.

— Я, каква изненада! — отговори Хари.

— Не говори с такъв тон… — започна леля Петуния с обичайния си писклив глас, но вуйчо Върнън й махна с ръка да млъкне.

— Това са празни приказки… — каза вуйчо Върнън, гледайки Хари злобно с малките си свински очички. — Реших, да не вярвам и на една думичка. Оставаме тук и никъде няма да ходим!

Хари погледна нагоре към вуйчо си и почувства нещо средно между гняв и смях. Върнън Дърсли си променяше мнението всеки ден през последните четири седмици и това го принуждаваше да опакова или разопакова багажа, предназначен за натоварване в колата, при всяко следващо решение. Любимата случка на Хари за тези четири седмици беше, когато, без да знае, че Дъдли е сложил гирите си в куфара, след поредната идея за разопаковане, вуйчо Върнън направи опит да го свали от багажника и куфарът се строполи право върху крака му, което доведе до истински вой и множество яки псувни.