Джоан Роулинг - Хари Потър и даровете на смъртта

Подир тези интригуващи думи аз се сбогувам със Скийтър. Няма съмнение, че тя е написала книга, която моментално ще се превърне в бестселър. Междувременно безбройните поклонници на Дъмбълдор сигурно тръпнат какво ли скоро ще излезе наяве за техния кумир.

Хари дочете материала до края, но продължи невиждащо да гледа вестника. У него като бълвоч се надигнаха отвращение и гняв, момчето намачка вестника на топка и го запокити с все сила към стената и така той се присъедини към останалите ненужни вещи, струпани около препълненото кошче.

Хари заснова слепешката из стаята, като отваряше празни чекмеджета и взимаше книги, които после веднага връщаше на същите купчини, без да съзнава какво прави, а в главата му кънтяха случайни изречения от интервюто с Рита: „цяла глава на отношенията между Потър и Дъмбълдор… наричат ги нездравословни, дори зловещи… на младини и той се е увличал по черната магия… имам достъп до източник, за какъвто доста журналисти биха заменили магическата си пръчка…“

— Лъжи! — ревна Хари и видя през прозореца как съседът, спрял, за да пусне отново косачката, се извръща притеснено нагоре.

Хари тежко се отпусна на леглото. Парчето от счупеното огледало подскочи и се отдалечи, но той го взе и го обърна между пръстите си, като мислеше и мислеше за Дъмбълдор и за лъжите, с които Рита Скийтър го позореше…

Възможно най-ясносиният проблясък. Хари застина и порязаният му пръст отново се плъзна по острия грапав ръб на огледалото. Сигурно само му се беше сторило. Погледна през рамо, но стената беше с гнусно прасковен цвят, избран от леля Петуния: тук нямаше нищо синьо, което да се е отразило в огледалото. Той отново се взря в парчето и не видя нищо друго, освен собствените си яснозелени очи, които го погледнаха оттам.

Беше му се сторило, нямаше друго обяснение, беше му се сторило, защото той си мислеше за мъртвия директор на училището. Ако имаше нещо сигурно, то това беше, че ясносините очи на Албус Дъмбълдор никога вече нямаше да пронижат Хари.

Входната врата се затръшна, звукът прокънтя нагоре по стълбите и някой изкрещя:

— Ей, ти!

Шестнайсет години се обръщаха така към Хари и той не се и усъмни кого вика вуйчо му, въпреки това не отговори веднага. Още се взираше в парчето огледало, в което за стотна от секундата му се беше сторило, че е зърнал окото на Дъмбълдор. Чак когато вуйчо му изкрещя „МОМЧЕ!“ Хари се изправи бавно и тръгна към вратата, като поспря да прибере парчето огледало в раницата с нещата, които щеше да вземе със себе си.

— Защо се бавиш толкова?! — ревна Върнън Дърсли, когато Хари се появи в горния край на стълбището. — Слизай долу, искам да поговорим!

Хари бавно тръгна надолу с дълбоко пъхнати в джобовете на джинсите ръце. Когато влезе във всекидневната, завари вътре и тримата от семейство Дърсли. Бяха облечени като за път: вуйчо Върнън беше със сивобежово яке с цип, леля Петуния — с елегантен шлифер с цвят на сьомга, а Дъдли, едрият и мускулест русоляв братовчед на Хари — с кожено яке.

— Какво? — попита Хари.

— Седни! — каза вуйчо Върнън. Хари вдигна вежди. — Ако обичаш — добави вуйчо Върнън и трепна леко, сякаш думата го е прерязала през гърлото.

Хари седна. Помисли си, че знае какво ще последва. Вуйчо му заснова напред-назад, а леля Петуния и Дъдли го загледаха с тревожно изражение. Накрая вуйчо Върнън спря пред Хари, едрото му мораво лице беше сбърчено от съсредоточаването, и заяви:

— Промених решението си.

— Каква изненада! — отвърна Хари.

— Не дръж такъв език… — подхвана пискливо леля Петуния, но Върнън Дърсли й махна с ръка да млъкне.

— Всичко това са врели-некипели — продължи вуйчо Върнън и прониза Хари със свинските си очички. — Реших изобщо да не вярвам на тия небивалици. Оставаме тук, няма да ходим никъде.

Хари погледна вуйчо си и се отчая, но и се развесели. От четири седмици Върнън Дърсли променяше решението си поне по веднъж в денонощието и товареше багажа на колата, разтоварваше го и после пак го товареше. Любимият миг на Хари беше, когато вуйчо Върнън — без да подозира, че след последното изваждане на куфара на Дъдли Хари е сложил вътре гиричките си, — се опита да го качи обратно в багажника, но се разпищя от болка и се свлече с ругатни на земята.

— Според теб — подхвана вуйчото и пак заснова напред-назад из всекидневната — ние, аз, Петуния и Дъдли — сме в опасност. Застрашават ни…