М. Ростовцев - История на Стария свят — Изтокът и Гърция

Периодът на слабост на Египет и на хетската държава съвпада с важни, добре познати на нас политически събития в басейна на Егейско море и в Мала Азия. В XIV в. пр.Хр. бил нанесен решителен удар на критската хегемония: бил разрушен Кнос, вероятно, от съюза на европейските егейски градове-държави. Дали това е свързано с прехода на ръководната роля на тия държави в ръцете на племената от индоевропейски произход, дошли в Гърция от Дунавската долина и от Тесалия, т.е. в ръцете на ахейците, според Омировите поеми, или пък е било проста последица от естествения развой на първоначалните ахейски европейски държави, възприели егейската култура, а сега вече закрепнали и претендиращи за ръководна роля в егейския свят, това ние не знаем. Няма съмнение само в едно: че още от XIV век пр.Хр. егейският свят се раздвижил и в него се наблюдава стремеж за движение към юг и изток, към бреговете на Мала Азия, към Египет, към палестинските брегове, където още от най-старо време егейците имали свои опорни точки. Като сериозни доказателства, че егейската смътна епоха е продължила доста дълго време, освен разрушаването на Кнос, могат да ни послужат още и следните факти: постоянните нападения на егейците — народите по морето — срещу Египет, които нападения били особено опасни за Египет през царуването на последния фараон от XIX династия Марнепта и през времето на Рамзес III; превземането на крайбрежието и на голяма част от самата Палестина от филистимците — народ, без съмнение, с егейска култура, и най-после великата война на съюза на европейските егейци против съюза на малоазийските, групирани около Троя. Тая именно война е възпята от Омир в поемите му Илиада и Одисея и се отнася, вероятно, към края на второто хилядолетие. Много е вероятно тя да е предизвикана от стремежа на европейските егейци да стъпят здраво на южните брегове на Черно море, т.е. да завладеят железните им рудници и златните насипи. Тъкмо за тоя поход, трябва да приемем, се разказва в гръцката легенда за аргонавтите.

В същото това време, през което в целия егейски свят се наблюдава необикновено политическо раздвижване, в същото време и в живота на Балканския полуостров и в Мала Азия се наблюдава друго важно явление — силно раздвижване на тракийските племена. Ние още не знаем къде е родината на траките, не знаем от къде и кога почва движението им на юг и на изток. Както и да е, знаем обаче с положителност, че в края на II–то хилядолетие те се появяват едновременно и изведнъж както на северния черноморски бряг, където основават голямата кимерийска държава с център в днешния град Керч, така и в Мала Азия, където се сблъскват с отслабналите вече хети и върху развалините на Хетската империя основават цял ред свои тракийски държави, най-силната от които била Фригия. Наред с тия тракийски държави продължават да съществуват и остатъците от Хетската империя, между които по-видна роля играят Лидия, Киликия и Ликия. Една част от тракийските племена достига дори в областите на юг от Кавказ и може би спомогнала там да се създаде силното Вапско царство. Като последица от всичките тия движения цялата западна част от източния свят в края на II–то хилядолетие била в състояние на пълен кипеж.

Същият процес, при който големи държави се разпадат на малки царства, се наблюдава и в пределите на Сирия и по пялата западна част на Предна Азия. За известно време най-силна държава тук станала Палестина. Палестина дълго време била в политическа зависимост от Египет и под твърде силното културно влияние на Египет и Вавилон. Населявали са я аморити, които по-късно били завладени от ханаанейните; и едните и другите са семити. В края на II–то хилядолетие на границите на Палестина се появяват нови семитски племена — евреите. Легендите им разказват, че са дошли от Египет и че дълго скитали по пустинята, докато стигнат пределите на Палестина. През време на скитничеството си, когато били на Синайския полуостров, между тях се явил законодателят Мойсей, който им дал писани правила за етичен живот във вид на известните 10 заповеди.

Отслабването на египетската власт в Палестина дало възможност на евреите постепенно да проникнат и да се закрепят в „обетованата“ земя. Те вече стигнали дори и до бреговете на Средиземно море, но тук срещнали на пътя си група завоеватели филистимци, които дошли от пределите на егейския свят, завладели крайбрежието и основали в Палестина свое силно царство. И виждаме как евреите биват принудени временно да се подчинят на превъзходната филистимска военна организация и на високата им култура. Обаче малко по малко немногоброините филистимци, понеже нямали приток на нови сили отвън, отслабнали и се изродили, а между евреите се започва силен стремеж за национално обединение, довел в началото на I–то хилядолетие до създаването на едно силно и независимо Юдейско царство, начело на което стоели от една страна царете (Саул, Давид, Соломон), а от друга — жреците на върховния бог Яхве. Недълговечен обаче бил животът и на това царство: след периода на създаването му и на военната борба (Саул и Давид) възниква нов период — период на мирното и бляскаво царуване на Соломон, след когото настъпва анархия и вътрешна борба, в резултат на която отново се намесва чужда власт — отначало властта на Египет, а след това на Асирия и Вавилония.