М. Ростовцев - История на Стария свят — Изтокът и Гърция

От момента, в който човек е изнамерил средство да увековечава събитията в своя живот чрез писмо, вече за първи път става възможно точно да се запише всичко, което се е случило, и за пръв път вече се появява писаното историческо предание. С развоя на цивилизацията интересът към миналото става по-силен и по-голям в съзнанието на човека, количеството на известните му от неговото минало факти се увеличава и се изработват методите, как да се съпоставят тези факти и как да се превърнат те в един цялостен и свързан разказ за миналото на една или на друга група и на цялото човечество изобщо. Както в другите области на знанието, така и в историята, след хаотичното натрупване на отделни наблюдения следва период, през който тия наблюдения се подреждат и систематизират, по-късно пък идва и периодът, през които те почват да се използват посредством цял ред методи, помагащи да обясним какви закони действат в човешкия живот и го ръководят, не е ли възможно да опознаем тия закони въз основа на фактите и, като ги опознаем, не само да разберем миналото, но и да можем да предсказваме бъдещето.

Методите, които човек е създал, за да може с тяхна помощ да се запознае с миналото си, са разнообразни. Първа задача на историята е да събере фактите от това минало. Събитията, които интересуват човека, понякога са били записвани веднага, още в момента, в който са ставали, а понякога, в не тъй точна форма, по-късно, по памет. Много, обаче, е останало съвсем незаписано, а само се е отразило върху едни или други форми, които е приел материалният и духовният живот на човека. Ето защо историкът си поставя задача да събере не само писмените документи за миналото на човека, но и материалните паметници за неговото съществуване от различните периоди на развоя му. За първата цел всички писмени паметници от миналото се събират в архиви, библиотеки и музеи, прочитат се, по-важните се издават, и по такъв начин се създава скелет на историята — цял ред факти, писмено потвърдени от самия човек. Но за да може да се справи с тази си работа, историкът трябва да бъде и езиковед, т.е. да познава езиците, на които са написани историческите документи и при това да познава тези езици в историческото им развитие, да знае каква форма са имали те през различните периоди от съществуването на една и съща нация. От друга страна, тъй като знаците, с които са си служили и си служат хората за отбелязване на звуковете, на частите от думите и на самите думи в своя език са различни и поради това има безкрайно множество системи за писане, то историкът е длъжен да знае развоя на тия системи и особеностите им, т.е. трябва да е и палеограф (познавач на старите системи за писане).

Неписаните исторически паметници, свидетелстващи за постепенния развой на човешката култура, са предмет за проучване от страна на специалисти — археолози.

Един историк трябва добре да познава резултатите от работата на тези специалисти, а също и методите, по които те работят, защото от много епохи в живота на човека не са останали въобще никакви писмени паметници. Не бива да се забравя, че първите писмени знаци са съставени от човека не по-рано от четвъртото хилядолетие пр.Хр., т.е. съществуват не повече от 6000 години; а пък човешкият живот на земята се изчислява с десетки хиляди години. Не бива да се забравя и това, че повечето от европейските народи са възприели употребата на писмените знаци много по-късно от източните народи, с няколко хиляди години по-късно, и че най-ранните писмени паметници на най-старата по цивилизация европейска нация — гърците, са не по-стари от VIII век пр.Хр. За да можем да се запознаем с материалния, а отчасти и с духовния живот на човека през времето до началото на писмеността, остава ни почти едно единствено средство: събиране и проучване на паметниците, останали в развалините на неговите жилища и в гробниците му. Прието е този период от живота на човечеството въобще и от живота на отделните народи да се нарича предисторически.

След като историкът е събрал вече историческите факти, отнасящи се до живота на този или онзи народ, с цел да ги използва за възстановяване на миналото, сега му предстои вече да установи последователността на тия събития, да определи, кое е станало по-рано, кое по-късно, т.е. да определи относителната им хронология. Следващата пък задача е да се определи още по-точно кога именно са станали тези или онези събития, т.е. колко време преди съвременната на историка епоха; това ние наричаме установяване на абсолютната хронология. За тази цел историкът се вижда принуден да проучи и да разбере различните начини за определяне на времето, които човеците са си изнамерили и установили в различните места и в различните периоди. Тези начини са много разнообразни и често твърде сложни; всички те, лък дори и тези, с които си служим и ние сега, са много несъвършени. Да не забравяме, че нашата година е по-кратка от астрономическата, да не забравяме и това, че нашето летоброене от Рождество Христово почива на условна дата, тъй като не знаем точно в коя година се е родил Христос. Ето защо една от основните задачи на историка е той да умее да изчисли една дата на събитие или на епоха в живота на даден народ точно или приблизително въз основа на редица съображения и съпоставяния.