М. Ростовцев - История на Стария свят — Изтокът и Гърция

В историческото развитие на егейската цивилизация най-характерното е това, че тя никога не е била нито затворена сама за себе си, нито нещо изключително, макар и да е била дълбоко своеобразна. Тя е експанзивна, подвижна и разнообразна и това е много естествено за цивилизация на търговци, воини и пирати. Такава цивилизация едва ли може да се свърже с някоя, коя да е, определена националност. Ние си я представяме не като една национална цивилизация, а като създадена от самите условия за живот по бреговете на Егейско море, в тесните долини на Егейските острови и на Гърция, сравнително бедни и неголеми по размери, сами тласкащи населението към морето, към близките съседни острови и по-нататък към страните на източните монархии да търсят там онова, което егейците не могли да намерят в своята не твърде богата природа. Ето защо много вероятно е носители на егейската култура по островите да са били едни племена, а на материка, т.е. в Гърция и в Мала Азия — други. Културата им обаче била една и съща.

Общо взето, тя може да се раздели на два главни и основни типа: единият южен и по-стар — критският, а другият северен, който е прието да се нарича микенски по името на града Микена в Пелопонес — град, изследван много по-добре от всички други егейски центрове. Разликата между двата типа изпъква най-ярко в плана и в начина на строеж на къщи и селища. Критската южна къща е съединение на двора с групираните около него стаи; микенската и малоазийската са стени, издигнати около огнището, което е център на жилището; тя е жилище с една стая с покрив и с една врата, предназначението на което е да се използва топлината на централното огнище. Типовете на селищата от тая цивилизация също тъй се различават помежду си: критяните са мореплаватели и островни жители, достатъчно защитени с флотата си, ето защо почти никога не са укрепявали градовете си; жителите пък на европейския и азиатския материк, страхувайки се винаги от съседите си, са заграждали двореца на царя и на дружината му, а понякога и целия град, със здрави и масивни стени.

Но и там и тук най-характерно е самото развитие на селището във вид на град, който бързо приемал благоустроен и културен вид: с павирани улици, с многоетажни къщи, с канализания и с други санитарни приспособления, непознати на Изтока с неговите грамадни селища от селски тип, групирани около двореца и храма. Животът на егейците се развивал сред ло-гъсти маси и ето защо е създал селища от оня тип, който сме свикнали да наричаме градски. Животът на гъсти маси е много естествен за хора, чието главно занятие е търговията в промишлеността, за хора, живеещи в страна, в която няма простор за разселване по богати речни долини и в която сравнителната бедност на тия долини е позволявала на населението да живее на гъсти маси само в градове, където не е наложително да се живее изключително с обработване на земята. Друга особеност на егейските градове е това, че в тях нямало храмовете на Изтока — грамадните дворци, построени в чест на боговете. Егейският култ, както изглежда, е бил преди всичко култ на природните сили, олицетворени в образа на Великата богиня — майката на боговете и хората. Светилищата й са повечето пъти в пещери или свещени дървета или пък малки параклиси в дворците. Друга форма на култа е бил култът на покойниците-герои. На тях егейците не са строили пирамиди, но гробниците им, във форма на пчелни кошери, покрити с купол и дълъг коридор за влизане, скрити под могили, по своеобразието на художествената си идея ни най-малко не отстъпват на египетските пирамиди.

Най-после като важна особеност на егейците може да бъде отбелязана липсата у тях на стремеж да създадат нещо грамадно, нещо, което да притиска със своята мощ; егейците обичали да строят малки, пъстри и изящни постройки. Скулпторите им не са работили над колоси на богове и герои, а архитектурата им никога не си поставяла за цел да издигне пирамида или да нареди безброй колони в някой храм, върху капитела на всяка една от които да могат да се поместят стотици хора. Дворците в Кнос, Фест, Микена и Тиринт заемат големи пространства. Те са просторни, в тях има многобройни малки стаи, много дворове, което се обяснява с това, че в дворците живеели заедно много хора: царят, придворните му, дружината му. Дворовете на егейските дворци са широки, защото в тях се събирали винаги много хора, търсещи въздух и светлина и защото служели и за общия живот на дворцовото население: за култа му, за игрите му и за военните му паради. Дворецът е голям, защото той е целият град с многобройното му и пъстро население, но не е колосален. Единствената учудваща с размерите си част от двореца е дворът за зрелищата: първият опит да се създаде театър. Всичките тия особености говорят, че типът на живота на егейците съвсем не прилича на източния и че е бил по-близък до оня тип, който по-късно създаде Гърция — бил е по-демократичен. Хората живеели масово; за масата има само един главатар, като царицата в кошера; и все пак масата живее един общ с него живот. Не е тъй на изток: тук царят-бог живее във великолепното си уединение като обект на поклонение и култ. Животът на егейските царе бил по-близък до живота на простосмъртните. Царят не е могъл, пък и не е искал да се отделя от другарите си по нападения и от съдружниците си в търговията; за тях и за техните жени той не е бил и не е могъл да бъде бог. Едва след смъртта си той, като най-добрият, най-силният и най-храбрият, ставал герой, а гробницата му ставала храм.