М. Ростовцев - История на Стария свят — Изтокът и Гърция

Като период на най-голям разцвет на най-стария Египет съвпадащ горе-долу с времената на Саргон и Нарамсин, трябва да се счита времето, през което са управлявали царете от IV, V и VI династия (около 3100 до 2700 г. пр.Хр.), времето на тъй наречените строители на пирамиди. За тая бележита епоха в египетската история и досега още свидетелстват величествените царски гробници, съсредоточени около Мемфис, т.е. грандиозните им пирамиди, свързани с все по-усложнени в своя строеж погребални храмове. Запазените по стените на тия храмове и по заобикалящите всяка пирамида гробници на най-близките царски роднини надписи, често твърде дълги, ни говорят ясно, какви са били титлите на царете и на техните велможи и какви са били религиозните вярвания и представи на оная далечна епоха. Пирамидите, особено най-колосалните от тях, са действали много внушително и произвеждали силно впечатление още на съвременниците и следващите поколения. Имената на техните строители, на великите фараони от IV династия Хуфу (по гръцки Хеопс), Хафра (Хефрен) и Менкаура (Микерин), останали завинаги свързани с гробниците им. Сега ние познаваме дори и чертите на лицето на някои от царете от тая династия, защото са увековечени в статуите им (напр. прочутата статуя на Хафра в Кайро и ред статуи на Менкаура в Бостън, САЩ). Разцветът на Египет при царете от IV династия продължил и при царете от V — също такива почитатели и жреци на великия бог на слънцето Ра, който постепенно се слял с мощния покровител на фараоните от първите четири династии — Хор. В чест на бога Ра фараоните от V династия почнали за пръв път да издигат храмове, в центъра на които поставяли стройни каменни колони във форма на конус — хубавите обелиски, които заедно с пирамидите стават, тъй да се каже, символи на Египет. Но вече след смъртта на първия цар от VI династия — Пепи I, чиито черти на лицето са увековечени в първата дошла до нас бронзова портретна статуя, обединеното царство на горния и долния Египет почва да се разлага и властта на фараоните все повече и повече става само номинална.

Великото време, през което просъществувал обединеният Египет (от I до VI династия), съвпада с втората половина на IV хилядолетие и началото на III. Дейността на парете през този период за нас сега е повече дейност мирна, епохата им е време на строителство, на създаване на велики паметници и заздравяване на основите на административния и икономически живот на Египет. Наред с това, както личи по всичко, то е и време на мощно външно разширение, време, през което египетските граници се разпростират на юг в Нубия, а на изток към Синай и към крайбрежието на Палестина, Финикия и Сирия. Още при царете от първите династии Египет, без съмнение, престава вече да е една само континентална държава; още тогава е поставил основите и на своята морска сила.

За разложението на обединеното царство станали причина сепартистичните стремежи на управителите на отделните части на Египет — номите, някога си, по-рано, независими държави, които все още още не могли да забравят самостоятелното си минало. Царските управители на номите (номарсите), управляващи от името на царя, постепенно, осланяйки се на населението и на натрупаните си богатства, почнали да затвърждават властта си, да набират своя войска и да настояват властта им да се счита само като номинално васална от царете — носителите на централната власт. Успехите им в борбата с централната власт довели до разпокъсването на Египет на ред почти самостойни малки царства и до онези условия за живот, които ние, в сравнение с живота на Европа през Средните векове, наричаме феодални. Тая феодална епоха в живота на Египет, която съвпада с времето на слабите VII до XI династия, е време смутно и пълно с мъки в египетската история, време на постоянни вътрешни войни и на дълбок упадък на културното творчество. Това положение е оплакано с патетическо красноречие и дълбок песимизъм от Ипувер в неговите „Напомнялия“; от пророка Неферти в оная мрачна картина на бъдещето, която той разкрива пред фараона Снофру, който е предшественик на Хуфу; а също така в прочутия „Диалог между уморения от живота човек и неговата душа“. Първите двама от тия писатели предвиждат светло бъдеше и появата на Месия, но третият не намира никаква утеха освен в смъртта.

Центростремителните тенденпии, обаче, и през това време не замират. Отделни фараони правят опити, повечето безуспешни, пак да обединят царството, но опитите довеждат до нови и нови войни, до нови и нови вътрешни сътресения. Централната власт пак почва да се мести: от Мемфис се премества в Хераклеопол (гръцко име), а по-късно се съсредоточава в ръцете на местните управители на Южен Египет, чийто главен град е Тива, който от сега за цели векове вече става религиозен и политически център на Египет.