М. Ростовцев - История на Стария свят — Изтокът и Гърция

В продължение на две години, 336–334, Персия не предприела нищо, за да предотврати македонското настъпление. Пасивността и можем да си обясним с това, че съдбата на Филип постигнала и Артаксеркс Ох и докато не минел обичайният период на дворцови размирици, ръцете на Персия били вързани. Ето защо Александър имал вече срещу себе си не стария и талантлив Артаксеркс, а неговия наследник — Дарий III Кодоман, който до тази среща с нищо не се бил проявил.

Мъчна била задачата на Александър. Войната с Персия се наричала и считала война на Македония и Гърция. Всъщност пък била война само на Македония. Гръцките войскови части в Александровата войска били незначителни, тъй че Александър не могъл да се осланя нито на тях, нито на гръцката флота. А ресурсите на Македония, особено паричните, били много по-слаби от персийските. Македония обаче сега имала същите онези предимства, които едно време бяха помогнали на Персия да се издигне като световна държава: млада, здрава, войнствена нация, превъзходна войска, най-съвършеното за времето си въоръжение, придобивките на гръцката наука в областта на военната техника, добре организиран тил, талантлив, смел и млад предводител, зад когото били наредени и редица опитни генерали на баща му.

И при все това мъчно било да се предвиди какъв ще бъде краят на конфликта. Едно много важно наглед предимство за персите било господството им по море и силната им военна флота. Разбира се, общо взето, морските сили на Македония и Гърция не отстъпвали в нищо на персийските, но главната гръцка морска държава — Атина, не се въодушевила особено много от борбата с Персия, а без дейната подкрепа на Атина персите си оставали господари на морето. Александър си поставил като първа задача преди всичко да разклати, а после и съвсем да унищожи тъкмо това предимство на Персия. За тази цел той решил най-напред постепенно да завладее откъм сушата базите на персийската флота, отначало в Мала Азия, а след това в Сирия и Финикия. Победата на Александър в боя при Граник, в Северна Мала Азия, му отворила достъп до малоазийските пристанища, които той едно по едно завзел. Успехът в битката при Исос — при изхода от Мала Азия за Сирия — предал в ръцете на Александър финикийското крайбрежие, което той завладял след една продължителна обсада на гр. Тир, където Александровите инженери показали умението си да се справят и с най-мъчните задачи на обсадната техника.

Едва сега Александър вече могъл, без да се страхува за тила си, да тръгне напред към Вавилония и Персия. Обаче предварително се отправил към Египет и установил и там господството си. Експедицията в Египет била необходимо допълнение към завладяването на Финикия, та да лиши персийската флота и от последната й база. Освен по тези съображения Египет бил потребен на Александър още и да може да снабдява Гърция с хранителни продукти и по такъв начин още повече да си осигури приятелския й неутралитет. Решителната среша между Александър и Дарий станала във Вавилония, при Гавгамела (331 г.). Грамадната персийска войска била разбита и Дарий избягал в средноазиатските си сатрапии, където бил убит. След Гавгамела Александър предприел поход в Туркестан и Индия и с него искал да закръгли завоевателната си дейност над всички персийски сатрапии. Със своята романтичност той произвел много силно впечатление върху съвременниците си, обаче историческото му значение си остава нещо не тъй голямо. Елинизмът не успял да се закрепи в сърцето на Азия.

Александровите победи решили въпроса, кой ще е занапред господар на Изтока: иранското племе ли, или гърците. Но пак те решили и друг един въпрос: те решили бъдещата съдба на Гърция. Гръцките градове изгубили напълно политическата си независимост. Въпреки неколкократните опити да си я възвърне отново, гръцкият град-държава бил принуден да се подчини на монархията. Той престанал да живее като самостойно държавно цяло и станал част от една голяма монархична държава само с известен дял самоуправление. Гръцкият град-държава вече бе изиграл ролята си в световната история. Оттук нататък думата има гръцката монархия.

И тъй, видяхме, че политическото развитие на Гърция през IV в. е било построено върху града-държава със свойствените му схващания за пълна политическа самостойност, пълно вътрешно самоуправление и, доколкото е възможно, и икономическа независимост от останалия свят. Ето защо той е органично враждебен на създаването на каквото и да било Общогръцко политическо обединение. Гръцката култура обаче се развивала по друг основен път: тя все повече и повече се освобождавала от тесните рамки на града-държава и придобивала отначало общогръцки, а след това и световни, общочовешки форми. В съзнанието на по-голямата част от населението на заграждащите Средиземно море части от Европа, Африка и Азия постепенно се затвърждавало убеждението, отдавна вече затвърдено в мирогледа на гърка, че има само една култура — културата на гръцкия град-държава, и че всичко извън нея е варварство, т.е. живот при условия, на които гъркът е гледал като на недостойни за човека. Интересно е да подчертаем, че и съвременната историческа мисъл е наследила това гледище. Все още общопризнато положение се смята да се противопоставя Западът на Изтока, т.е. Гърция, носителката на единствената същинска култура, на Изтока — носител на култура от по-низш тип, култура, несравнима и несъизмерима с гръцката.