Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Ситуацията бе обвита в комичност, която убягваше и на двамата; тя не беше в настоящето, а в светлината, която хвърляше миналото. Преди и от двете страни бе пропиляна много енергия, която не бе довела до никакъв резултат. Сега с най-изтърканите средства стигнаха до момента на изненада, който се породи от факта, че и двамата бяха изпаднали в заблуда.

Кай бе завладян от лекотата, с която Мо Филби доказа забравата; не беше и сигурен каква роля е изиграл Лиевен, а всичко това го караше да се стреми към вземане на решение, за да може да види нещата по-ясно. Първоначално не си призна определената доза суетност, прикрита като мъжко самолюбие. Затова пък си втълпяваше, че е подценил Мо Филби.

Тя пък, напротив, наистина не блъфираше, но по съвсем друга причина, която Кай не подозираше. Последната сцена с него в Монте Карло не само я нарани — това човек може да преживее — но я направи несигурна. Тя не знаеше какво да предприеме по-нататък и щеше да посрещне Кай, точно според очакванията му, ако не беше се появил Лиевен.

Скритите му помисли не й бяха известни. Тя знаеше само, че е приятел на Кай. Това пикантно съжителство бе достатъчно да наклони везните към него и по този начин да компенсира обидата на Кай. Тъй като бе приела, че трябва да се пребори със съпротивата на Лиевен, елементарно леката победа не само й възвърна сигурността, но и я въоръжи с още една весела тайна за Кай, която беше доста злобничка. Стигна се дотам, че настрои и Лиевен за интрижките си и му втълпи мисли, които го доведоха — за съжаление без това да влиза в нейните сметки — до саморазправа с Кай. За разговора тя не знаеше нищо и затова успя да запази самообладание.

— Искате ли да потанцуваме?

— С удоволствие.

Музиката ги грабна като светъл водовъртеж. Танцуващите двойки бяха малко, имаше място на цялата площадка.

Мо Филби запази дистанцията на първото докосване, което е флуидът на всеки танц. Крачеха в нежни успоредни линии, които никога не се прекъсваха от срещуположността, усещаше дългите бедра като на сърна да се приближават и отдръпват под тънката коприна; и влудяващата игра на колената.

Ритмите ги последваха. Те се върнаха към терасата и се обвиха с нежно, вяло настроение, спокойствие, удоволствие за услужливите сетива. Това бе повърхностно мечтание, тактично себеотдаване на възбудата, вървяха бавно, нагоре, надолу, имаше звезди, големи и южни, въздухът беше с вкус на вино, като минеше покрай танцовата зала, човек без да иска правеше по няколко стъпки, ръцете оставаха уж случайно отпуснати, без специална цел, разговорът по време на танца ставаше интимен и в това положение беше необходимо едно-единствено движение, и очите щяха да се усетят близки.

Не ги беше грижа, че звездите, палмите и музиката не бяха новоизмислен реквизит — и тъй като не си говореха много, нямаше и прибързани прояснения. Вечерта премина в пълна хармония и те приличаха на влюбени в среднощна среща.

На следващата сутрин, обаче, по време на плуването дойдоха усложненията. Мо Филби, която бе разбрала по свой собствен начин изминалата вечер, реши, че вече може да разговарят за ралито.

Кай се държа безучастно и наистина не искаше и дума да чуе на тази тема.

Тя не се предаде и действаше толкова внимателно и същевременно дръзко, че той не искаше да я прекъсва.

Наблюдаваше я зад полузатворените си клепачи и замислено установи, че тя би била подходящият флирт за него, ако случайността не му я беше изправила на пътя точно в тази година на настроения и кризи.

Тактичната ирония, с която говореше за Мърфи, доведе развеселения Кай до извода, че забавната й стратегия гони определена цел.

Той реши да я прекъсне и най-сетне да се убеди. Спокойно, като че ли между другото, й каза:

— Нашият екип реши да помогне на Лиевен да победи.

Тя се засмя:

— Не ви вярвам.

— И защо не?

— Даже и да искахте, не бихте го направили. Дори и само заради Мърфи.

— Но ако Лиевен го поиска?

Веднага разбра, но не прояви слабост и отвърна без да спира:

— Ще бъде глупост от негова страна.

Кай се подвоуми дали да не я притисне още малко. Тя го изпревари с неочакван ход и го изненада. Вместо дипломатично да се защитава, се отказа, без да се замисли. Не се предаде, защото имаше хиляди възможни варианти пред себе си, просто премина във вражеския лагер, като направи най-неочакваното нещо, което човек можеше да си помисли: каза истината.

С усмивка на лице тя разказа на Кай за своите планове — не подробно, а така, както се разказва на човек, който вече знае. Превърна го в довереник и съучастник. Тя си признаваше, един ден преди задоволяването на себелюбивата си прищявка, без да е необходимо, отново поради някаква приумица, бърбореше за това като дете, което е забъркало някаква каша и сега я разкрива.