Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Железопътна линия прекосяваше местността. Релсите я прорязваха, като на места ставаха сребристи или потъмняваха, докато се съберат в една фосфоресцираща точка някъде в далечината.

Бягат към безкрая, помисли си Кай. Под него ритмично се движеше гърбът на коня; надлъж и шир се простираха релси. Нощта бе раздирана от светкавиците и вятъра. Кай извика към Барбара:

— Нека намалим малко, по това време преминава влак.

Тътенът сякаш се просмукваше в земята и отекваше подобно на ехо от отвъдното. Метален звук го заглуши, усили се още повече, низ от сигнални лампи пробягаха в равнината като малки езерца; стрелката на сигналния стълб се вееше безшумно, бледа светлина заля релсите и покрай мълчаливите наблюдатели профуча експресът с дългите си, ярко осветени вагони; един бегъл поглед към прозорците — хора, силует, облегнат на стъклото; на жена или мъж… отмина. Над полето за последен път трепнаха единствено пъстрите светлини в края на влака, а тътнещите релси се успокоиха.

Кай стоеше на седлото със свити юмруци. Светъл самотник профуча като комета през местността, пристигащ от непознатото и изчезващ отново там, а вътре — хора, събрани преди няколко часа, които скоро ще се разделят; тежък товар от съдби, изстреляни през мрака от осветените купета; тайнственият вихър, останал след тях по края на равнината, фантастично примамлив, облаци и сенки, сякаш от земята и нощта звучаха гласове — объркани и объркващи, едно море, един прибой, които люлееха и крещяха неистово.

Над полето отекна гръмотевица. Кай се изправи, усмихна се на Барбара и хвана здраво юздите.

— Права сте, Барбара, наистина ще си отида. Искам да пътувам. Тръгвам веднага. Бъдете щастлива. Благодаря за прекрасния миг.

Той отпусна юздите, но преди да препусне в галоп, нещо в лицето на момичето го възпря, сякаш имаха да си кажат някаква тайна, важно и определено, но все не се получаваше, като че не можеше да се изкаже, изплъзваше се от думите и изчезна във вихъра на околния свят. Забързан, той се опита да разгадае мълчанието и се провикна:

— Ще се върна.

Не беше само това, но времето напираше като живо, като че с всяка изминала минута пропускаше цял живот. Конят се обърна и започна да рие с копита, усетил възбудата на ездача си.

Тогава Барбара повдигна глава и направи едно движение — Кай най-сетне проумя. Обърна коня си, нужно му беше нещо повече; приближи се до нея. Знаеше, че ей сега тя тихо ще подслони глава на гърдите му, но дълбоко в себе си отчетливо чу едно притаено „не“, не биваше да допусне тази млада кръв да обърка живота си. Той не се остави да бъде воден от чувствата, за миг успя да овладее бушуващата в гърдите му вълна, обърна коня, махна с ръка и хукна в галоп по склона към дома, без дори да обърне Поглед назад. През тревата пред него, като сива лисица тичаше догът. Кай влезе в двора, заведе коня до конюшнята и започна да го подсушава сам. Скоро обаче се отказа, подаде четката на ратая и се качи в стаята си.

А там, властни и огромни, стояха куфарите му с метален обков, очукани по краищата, надраскани отстрани, но пък облепени с пъстри лепенки и етикети от хотели; всяка лепенка бе една спирка, едно бягство, като чайка при изгрев слънце, един спомен.

На долния ръб, полуразлепен, се вееше специфичният етикет на Мена Хауз — палми, пустиня, пирамиди, мътния Нил, военна музика пред салона на Шефърд, игрището за голф на Гранд хотел Хелуан, залезите на Ашуан, хотел катаракт, пътуването с бавния Дахаби в небето с цвят на нефрит, и там етикетът от Гал фейс — плажът на Коломбо, където пръските от прибоя стигат почти до прозорците, а в кънтящата от вентилатори мавърска зала, зад колоните се бяха притаили двайсетина индианчета, целите в бяло, готови да донесат на самотния посетител сода или зелена пура, гранд хотел Гардоне с кичовската картина на Лаго ди Гарда — пътуването с мотор през пяна и слънце, Мо и следобедите в Сан Вигилио; — кафявият етикет от Андите зъбчатата железница над бездните на Кордилерите, на една гара — индианче с тънки крачета, предизвикващи съжаление, малка главица, подаваща се от огромното пончо и потресаващ поглед на столетник; надписите на митницата на Буенос на Рио, нощите облени от тропическата луна, пронизани от пасата, една американка и негърът от оркестъра на корабчето; — хотел Медан, хотел Палас, Гранд хотел Ориент, хотел Бютенцорг — върху платото на Ява, бронзови момичета и през цялата нощ звучат гонгове от хилядите гамеланги — всеки етикет бе част от миналото, която сега оживяваше като повик към живота; тези тежки куфари от дърво, месинг и кожа, дебели, ръбести и груби, през нощта забравени сякаш в някакъв селски двор; стояха като локатори на света, антени на съществуването, а от пъстрите им избелели етикети зовеше мелодията на непознатото.