Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Двете коли се бяха вкопчили една в друга. Лиевен пусна алармата, Кай се затича към завоя, за да спре насрещните коли.

В лимузината седеше една дама. Шофираше самата тя. Пребледняла, тя отправи поглед към Лиевен. Той повдигна рамене:

— Мал шанс.

— Вината беше моя — отвърна бързо тя.

— При автомобилите не може да се говори за вина — отговори й той. Неприятна случайност. Надявам се да успеем да оправим колата ви.

Шофьорът раздели калниците. Лиевен внимателно забуксува назад, освободи колата си и я прегледа.

— Само тази дреболия с калника, нищо работа. Останалото е здраво.

Той закара колата на удобно място и после се върна с Кай, за да провери лимузината. Дамата беше слязла и безпомощно стоеше пред капака на мотора.

Лиевен запали двигателя и го заслуша. Беше наред.

— Смятам, че можете да продължите — каза той с нотка на съжаление, включи на скорост и освободи педала на съединителя. Нещо вътре изръмжа, но колата не помръдна. Зарадван, Лиевен извика: — може би има повреда в скоростната кутия — и продължи да включва скоростите една след друга.

Колата не реагираше.

Шофьорът извади седалката и постелките, и повдигна с лоста задната ос, така че колелата останаха да висят във въздуха. Когато запали двигателя, те не се задвижиха.

Лиевен кимна на младата дама:

— Открих — или счупена задна ос, или проблем с диференциала. Може да се поправи само в сервиз.

— Да не се е скъсал само някой болт — подхвърли Кай успокоително. — Предлагам ви в най-близкия сервиз да прегледат обстойно колата, а до там ще я теглим безпроблемно на буксир.

— Ще я теглим с удоволствие — засмя се Лиевен. — Само че ни трябва въже.

— Не можем ли да оставим колата тук и да изпратим някого? — попита младата дама.

— Няма да е разумно. На това закътано място първият автобус, който мине, ще я смеле, особено ако го кара италианец със състезателен дух. А те всичките са такива. Лесно ще открием въже.

Спря няколко частни автомобила.

— Въже? — със съжаление поклащаха отрицателно глава.

Застана пред наближаващия омнибус. Рояк любопитни пътници надничаха навън.

Кай преговаря с шофьора и наистина домъкна въже. Даде на човека адреса си и му обеща да изпрати въжето в депото.

Ала шофьорът прояви професионално достойнство. Заряза омнибуса и пътниците, завря се под дефектиралия автомобил и започна да обяснява нещо отдолу между гумите.

Спътникът му с микрофона започна да го вика, но той се завираше все по-дълбоко под колата. Отчаян, „микрофонът“ започна да описва местността.

Шофьорът успя без много усилие да затегне въжето, но едва след като бе изпушил няколко цигари, се поуспокои и се сети за своите задължения. Шофьорът на Лиевен затегна въжето между двете коли и седна в двуместната, за да я управлява.

Разбраха, че госпожица Мо Филби пътува към Генуа.

— И ние сме натам — каза Лиевен. — Някъде по пътя ще намерим сервиз.

Тримата седяха един до друг. Колата потегли. Лиевен извика назад:

— Работят ли спирачките?

— Да.

— Тогава въпреки ремаркето ще си пътуваме чудесно — въздъхна поуспокоен и подхвана разговор.

След двайсетина километра видяха рекламата на сервиз. Вкараха колата вътре, демонтираха оста. Измина почти цял час, когато шофьорът дойде и съобщи, че няма смисъл да се поправя. Трябва да се набавят резервни части и след три дни колата ще бъде отново в движение.

Лиевен Погледна Мо Филби въпросително. Тя кимна:

— Колата остава тук. Може ли да ме закарате до Генуа?

— С удоволствие, ако трябва дори и отвъд Генуа — отвърна учтиво Лиевен.

— До Генуа е достатъчно, там ме очакват.

— Да тръгваме.

Времето напредна. Лиевен караше бързо. От морето полъхваше бриз. Водата беше много синя. Небето и морето бяха подходящ фон за профила на американката. Виртуозно гримираното и лице бе изваяно като релеф.

Кай остави Лиевен да я забавлява. Чужденката бе от типа жени, които трудно могат да бъдат класифицирани от пръв поглед. На всичко отгоре беше и американка, което невероятно усложняваше неща та. Ако бе европейка, човек можеше да я вземе за представителна дама от средното съсловие, но американката би могла също така да бъде и съпруга на болен от цироза борсов посредник.

По всичко личеше, че е превъзбудена. Имаше претенции и собствено, доста американско разбиране, като бъркаше вежливостта с рицарството.

В Генуа се сбогуваха. Кай и Лиевен потеглиха за Милано.

— Приятна личност — каза Лиевен. — Често съм мяркал жълтия й кабриолет. Сигурно живее в Ница.