Уилям Шекспир - Сонети

Смири, о време, тигровата челюст,
човечеството цяло прах стори,
лиши лъва от прежната му смелост
и феникса в кръвта му изгори.
Изпълвай с радост всяка нова пролет,
със скръб изпълвай есента и нас.
Руши света в неспирния си полет,
но само туй ти забранявам аз:
приятеля ми твоите мигновения
да не изрязва с тоя тъп резец —
а нека за безбройни поколения
чертите му останат образец.
Но и да нямаш милост, в този мой
безсмъртен стих ще диша вечно той.

Лицето на жена, но гордо, живо
от вещата природа имаш ти,
и женствено сърце, но не фалшиво,
жена-момче с божествени черти.
Очите ти са без тъга лукава,
сияещи от меки светлини,
с мъжествен поглед, който покорява
сърцата на мъже и на жени.
Жена от тебе беше сътворила
природата, но влюбена, уви,
в творбата си, от мен те взе насила
и женските сърца ощастливи.
Да бъде тъй! Но ти обичай мен,
а тях измъчвай само в твоя плен.

Не слагам ярки багри в моя стих.
Не съм като поетите, които
сравняват всичко с небосвода тих
и всекиго възнасят до звездите.
Те нека кичат своите стихове
със рими за звездите и луната,
за пролетните нежни цветове
и скритите съкровища в земята.
Но моят стих ще бъде по-правдив,
не лъже той, повярвай на поета:
ти като всеки смъртен си красив,
а не като звездите на небето.
И нека други пеят с пълен глас.
Не те лаская, не търгувам аз.

На огледалото не вярвам аз.
Чертите ми не са се състарили.
Не може да удари моя час,
преди и ти да остарееш, мили.
Защото в твойто хубаво лице
сърдечната ми радост се оглежда.
Живееш в мен, аз в твоето сърце,
от теб по-стар как мога да изглеждам?
Затуй не остарявай всеки ден!
Сърцето ми е в тебе. Предпазливо
носи го, както нося твойто в мен
и като майка пазя боязливо.
Да предположим — моето ще спре.
Нима и твойто няма да умре?

Като артист, обзет от силен смут,
чиято памет е изневерила,
и като някой свирепеещ луд,
изнемощяващ в пристъпи на сила,
така мълча и аз и тъй съм тих,
защото стигнах до такава крайност,
че себе си аз сам изнемощих
със силата на свойта всеотдайност.
Но моят стих звучи със моя зов
и с моя глас безмълвната ми книга
ламти отплата, моли за любов
и от езика повече постига.
Чуй обичта ми ти и се учи
да слушаш моя тъжен глас с очи.

Художник стана моя взор и вред
рисува в мене скицата ти жива.
Телото ми е рамка на портрет
и най-доброто в мен е в перспектива.
През майстора виж майсторски дела.
Лицето си открий пресътворено
в ателието с кръглите стъкла.
То с твоите очи е застъклено.
Но как са близки нашите очи!
Рисуват мойте твоя лик и ето,
през твоите грейват слънчеви лъчи,
нахлуват и блестят в ателието.
Очите виждат твоето лице,
но не и твойто любещо сърце.

Роден щастливо под добра звезда,
надменният се хвали с род и знатство.
За мене бедността не е беда.
Аз също имам своето богатство.
Разтваря фаворита в нечий двор
листата си и пищно разцъфтява.
Но гасне нечий благосклонен взор
и гасне с него цялата му слава.
Прославеният воин, веднъж разбит,
макар след сто спечелени сражения,
от фаворита не е по-честит:
съдбата му е мрак и унижения.
Но по-щастлив съм аз — несъкрушим,
със титлите „обичан“, „мил“, „любим“.

До моя крал. Един смирен слуга.
Покорен роб на твойто обаяние
изказвам свойта преданост сега
с това си просто, искрено послание.
О, няма много пищни думи там,
но може би ти голия им смисъл
без много труд ще облечеш и сам
във образи от твойта жива мисъл.
А може би над моя път суров
една звезда ще блесне и тогава
тя моята окъсана любов
ще облече във блясък и във слава.
Тогава с нея ще се хваля аз.
Но тя ще бъде тайна до тогаз.

Измъчен да блуждая, търся сън
в блажената прегръдка на леглото.
Но легна ли, отново литвам вън
в мечтите си по пътя на телото.
Мечтите ми навън политат пак,
към теб усърдно стотен път прииждат.
А моите очи покрива мрак,
какъвто само слепият е виждал.
И в мрака щом ликът ти заблести,
пред моя взор, лишен съвсем от зрение,
нощта изглежда приказна, а ти
си светло сякаш някое видение.
Тъй вечно в път се скитам, друже мой,
и ден, и нощ без отдих, без покой.