Уошингтън Ървинг: Едноръкият комендант и войникът

Докато комендантът Manco, или Едноръкия поддържал образцова военна държава в Алхамбра, започнали да го дразнят обвиненията, непрекъснато отправяни срещу него, че крепостта му се е превърнала в гнездо на разбойници и contrabandistas. Най-неочаквано старият владетел решил да оправи нещата и се заловил здраво за работа, като изгонил цели безделнически гнезда от крепостта и от циганските пещери, от които околните хълмове приличали на пчелна пита. Изпратил и войници да патрулират по улиците и пътеките с нареждане да заловят всички подозрителни лица.

Една ослепителна лятна утрин патрул, състоящ се от сприхавия стар ефрейтор, отличил се в случая с нотариуса, от един тръбач и от двама редници, се бил разположил под градинската стена на Хенералифе, близо до пътя, който се спускал от Планината на слънцето. По едно време чули тропот на конски копита и мъжки глас, който пеел грубо, но доста мелодично стара кастилска бойна песен.

Скоро съзрели и здрав, обгорял от слънцето мъж, облечен в парцалива пехотинска униформа, който водел силен арабски жребец, покрит с мавърски чул.

Учуден от вида на този непознат войник, който се спускал от безплодната планина, повел жребец за юздата, ефрейторът пристъпил напред и му извикал:

— Кой е там?

— Приятел.

— Кой си ти и какъв си?

— Беден войник, който идва направо от бойното поле с пукната глава и празна кесия за награда.

Междувременно мъжът бил наближил и патрулът успял да го разгледа по-внимателно. Имал черна превръзка на челото, която заедно с мръсната му брада придавала доста кръвожаден вид на лицето му, но леко присвитите му очи блестели върху него с дяволито добродушие.

След като отговорил на патрула, войникът очевидно сметнал, че сега е негов ред да задава въпроси.

— Мога ли да попитам кой е този град, който виждам в подножието на хълма?

— Кой град ли? — извикал тръбачът. — Хм, не ти е чиста работата. Някакъв си се мотае из Планината на слънцето и пита за името на великия град Гранада!

— Гранада! Madre de Dios! 1 1 Света Богородице — Б.пр. Нима е възможно?

— Сигурно не е! — отвърнал тръбачът. — И сигурно не знаеш, че онова там са кулите на Алхамбра.

— Слушай, тръба такава — казал непознатият, — не се занасяй с мен. Ако наистина е Алхамбра, аз трябва да съобщя на коменданта някои много интересни неща.

— Ще имаш тази възможност — обадил се ефрейторът, — защото смятаме да те заведем точно при него.

Междувременно тръбачът бил хванал юздата на жребеца, двамата редници обезвредили ръцете на войника, ефрейторът застанал отпред, дал команда „Ходом — марш!“ и всички тръгнали към Алхамбра.

Опърпаният пехотинец и прекрасният арабски жребец, задържани от патрула, веднага привлекли вниманието на всички лентяи и клюкари от крепостта, които в ранна утрин се събират обикновено край кладенците и фонтаните. Колелото на водоема спряло своя ход и една размъкната слугиня със стомна в ръка останала да зяпа след ефрейтора, който преминавал със своя трофей. Постепенно зад ескорта се насъбрала пъстра свита.

Разменяли се многозначителни намигвания, кимвания и предположения. „Дезертьор е“ — казал някой; „contrabandista“ — твърдял друг: „bandolero“ — настоявали трети, докато се уточнили, че благодарение храбростта на ефрейтора и патрула му е заловен главатарят на опасна разбойническа банда. „Така, така — шепнели си дъртаците, — главатар или не, нека ако може да се опита да се измъкне от ръцете на коменданта, нищо че е еднорък.“

Комендантът се бил разположил в една от вътрешните зали на Алхамбра пред сутрешната си чаша шоколад в компанията на своя изповедник — дебел францискански свещеник от близкия манастир. Прислужвала му смирена черноока девица от Малага, дъщеря на неговата икономка. Носели се слухове, че девицата, въпреки цялата си смиреност, била една лукава и закръгленичка хитруша, която открила слабо място в желязното сърце на коменданта и го държала изцяло в свое подчинение. Но както и да е. Не бива да се вглеждаме прекалено отблизо в личния живот на могъщите владетели.

Когато му съобщили, че е заловен някакъв подозрителен тип, който се спотайвал около крепостта, че в момента е на двора, охраняван от ефрейтора, и чака благоволението на негово превъзходителство, гордостта колко е значим постът му издула гърдите на коменданта. Той пъхнал чашата с шоколада в ръцете на смирената девица, наредил да му донесат сабята с решетъчния ефес, запасал я на кръста си, засукал мустаци, седнал на голям стол с висока облегалка, придал си мрачен и заплашителен вид и наредил да доведат пленника. Въвели войника, все още здраво държан от двамата редници под охраната на ефрейтора. Изглеждал обаче решителен и самоуверен и на острия изпитателен поглед на коменданта отвърна с леко присвиване на очите, което в никакъв случай не доставило удоволствие на педантичния стар владетел.