Варлам Шаламов - „Скатавка“

Хълмовете са бели и преливат в синьо като захарни конуси. Кръгли, без нито едно дърво, покрити с тънък слой от плътен сняг, пресован от ветровете. В клисурите снегът е дълбок и сбит, издържа тежестта на човек, а по хълмистите склонове сякаш се надига на огромни мехури. Това са клекове, притиснали се до земята, легнали за зимен сън още преди първия сняг. Точно те ни трябваха.

От всички северни дървета най-много обичам клека, този иглолистен храст.

Отдавна съм разбрал и ми е скъпа тази завидна припряност, с която оскъдната северна природа се стреми да сподели с бедните като нея хора скромното си богатство — по-бързо да разцъфне за тях във всичките си цветове — случвало се е за една седмица всичко да се надпреварва да цъфти и за някакъв си месец от началото на лятото хълмовете да станат алени от червените боровинки, да почернеят от тъмните. По ниските храсти — не ставаше нужда дори човек да си вдига ръката — зрееше жълта, едра, водниста офика. Храсти медена планинска шипка: розовите й цветове са единствените, които имат аромат — всички останали миришат само на влага, на тиня, и това е в съзвучие с пролетното безмълвие на птиците, с безмълвието на листвениците, чиито клони бавно се обличат със зелени иглички. Шипките се запазват докато екове студ и изпод снега протягат към нас сбръчканите си, месести плодове, под чиито морави, жилави кожици се крие сладка, тъмножълта месеста маса. Познати са ми веселите лози, променящи много пъти цветовете си през пролетта — ту тъмнорозови, ту оранжеви, ту бледозелени, сякаш покрити с разноцветен велур. Листвениците протягат тънките си пръсти със зелени нокти, вездесъщата дебела върбовка покрива горските пожарища. Всичко това е прекрасно, доверчиво, шумно и прибързано, но така е през лятото, когато матовата зелена трева се смесва с лачения блясък на обраслите с мъх, лъснали на слънцето скали, оказали се изведнъж нито сиви, нито кафяви, а зелени.

През зимата всичко това изчезва, покрито с рохкав, корав сняг, така навят и утъпкан в клисурите от ветровете, че за да се изкачиш по склона, трябва да изсичаш стъпала с брадва. В гората човек се вижда на цяла верста — толкова голо е всичко. И само едно дърво винаги е зелено, винаги живо — клекът, този вечнозелен храст. Той е предсказателят на времето. Два-три дни преди първия сняг, когато през деня времето е все още есенно и топло, небето — безоблачно и на никого не му се мисли за близката зима, клекът изведнъж просва на земята огромните си, дълги над четири метра клони, с лекота огъва правия си черен ствол, дебел колкото два юмрука, и се разстила по земята. Минава ден, втори, на небето се появява облак, а надвечер започва фъртуна и снегът покрива всичко. А ако през късна есен се натрупат ниски облаци, предвещаващи сняг, ако духа студен вятър, но клекът не ляга — човек може да е сигурен, че няма да вали.

В края на март, през април, когато още дори не мирише на пролет и въздухът е разреден и сух като през зимата, клекът изведнъж се надига, отърсва снега от зелените си, леко рижави одежди. След ден-два вятърът сменя посоката си и пролетта идва заедно с топлите въздушни струи.

Клекът е много точен уред, толкова чувствителен, но понякога се лъже — надига се и по време на някое по-продължително затопляне. Преди това не помръдва. Но още преди наново да застудее, той на бърза ръка ляга в снега. Случва се и друго: запалиш от сутринта по-голям огън, за да има къде да си стоплиш краката и ръцете по обед, наслагаш повечко дърва и заминаваш на работа. След два-три часа клекът протяга клоните си изпод снега и бавно започва да се изправя, като си мисли, че е дошла пролетта. Още преди огънят да угасне, той отново ляга върху снега.

Зимата тук е двуцветна — бледосиньо високо небе и бяла земя. Напролет се оголват мръсножълтите ланшни есенни дрипи и много дълго земята е облечена в тези просешки дрехи, докато новата зеленина не набере сила и не започне да цъфти — бързо и бурно. И сред тази унила пролет, жестока зима блести яркият, ослепително зелен клек. При това по него растат шишарки — дребни кедрови шишарки. Този деликатес го делят помежду си хората, орешарките, мечките, обикновените и сибирските катерички.

Ние избрахме една площадка от подветрената страна на хълма, надомъкнахме клони, големи и малки, наскубахме суха трева от оголените от снега места, одухани от вятъра. Носехме от бараката няколко тлеещи главни, взети преди да тръгнем на работа направо от печката — тук нямаше кибрит.