Варлам Шаламов - Огърлицата на княгиня Гагарина

— Да поприказваме за нещо друго, Валерий Андреевич. За най-хубавия ден в живота ви. За най-светлото събитие.

— Да, чух за какво си говорите. Имам такова събитие, което преобърна целия ми живот. Само че всичко, което се случи с мен, не прилича нито на разказа на Александър Георгиевич — Миролюбов се наведе наляво към генералния секретар на дружеството на политическите каторжници, — нито на разказа на този другар — той се наведе надясно, към волоколамския механик… — През 1901 г. бях в първи курс, учех медицина в Московския университет. Бях млад. С възвишени чувства. Глупав. Недосетлив.

— На езика на апашите — „балък“ — подсказа му Крист.

— Не, не бях балък. След Таганка разбирам малко от техния жаргон. А вие откъде го знаете?

— Учих го по самоучител — рече Крист.

— Не, не бях балък, а един такъв… „гаудеамус“. Разбирате ли? Такива ми ти работи.

— Не се отклонявайте, не се отклонявайте, Валерий Андреевич — обади се волоколамският механик.

— Ей сега. Тук имаме толкова малко свободно време… Четях си аз вестници. В един — огромна обява. Княгиня Гагарина загубила брилянтовата си огърлица. Семейна скъпоценност. Който я намери, ще получи пет хиляди рубли. Прочетох вестника, смачках го и го хвърлих в едно кошче. Вървя и си мисля: де да можеше аз да намеря огърлицата. Половината от парите бих изпратил на майка си. С останалите бих пообиколил из чужбина. Бих си купил хубаво палто. И абонамент за Малий театър. Тогава Художествения още го нямаше. Вървя си по Никитския булевард. Дори не по булеварда, а по дъсчения тротоар — на едно място, щом стъпиш на дъската, непрекъснато изскачаше някакъв пирон. Слязох на платното, за да заобиколя, и гледам — в канавката… С една дума, намерих огърлицата. Поразмислих за бъдещото си щастие. Не продължих към университета, а се върнах при кошчето за боклук, извадих оттам вестника, разтворих го, прочетох адреса.

Звъня… Пак звъня. Идва лакеят. „Аз във връзка с огърлицата“. Излиза лично князът. Дотичва жена му. Тогава бях на двадесет години. Изпитанието беше голямо. За всичко, с което бях израснал, на което се бях научил… Трябваше да реша веднага — човек ли съм, или не съм. „Сега ще донеса парите — това бе гласът на княза. — Или може би предпочитате чек? Седнете.“ А княгинята — и тя тук, на две крачки от мен. Не седнах. Казах им — аз съм студент и донесох огърлицата не заради наградата. „Ах, такава ли била работата — рече князът. — Моля да ни извините. Заповядайте да закусим заедно.“ И жена му, Ирина Сергеевна, ме целуна.

— Пет хиляди — промълви като омагьосан волоколамският механик.

— Голямо изпитание — рече генералният секретар на дружеството на политическите каторжници. — За мен такова изпитание беше първата бомба, която хвърлих в Крим.

— Сетне станах чест гост в дома на княза, почти всеки ден ходех там. Влюбих се в жена му. Три лета подред пътувах заедно с тях в чужбина. Вече като лекар. Така и не се ожених. Останах си ерген заради тази огърлица… После — революцията. Гражданската война. По онова време се запознах отблизо с Путна, с Витовт Путна 2 2 Витовт Путна (1893–1937) — военачалник от Червената армия, впоследствие репресиран. — Б.пр. . Бях негов домашен лекар. Путна беше свестен човек, но, разбира се, не беше като княз Гагарин. Не му достигаше нещо… Пък и такава жена нямаше.

— Просто вие сте остарели с двадесет години, станали сте двадесет години по-възрастен от „гаудеамуса“.

— Възможно е…

— А къде е сега Путна?

— Военен аташе в Англия.

Александър Георгиевич, неговият съсед отляво, се усмихна.

— Мисля, че тайната на вашите беди, както обича да казва Мюсе, се крие именно в Путна, в целия този „комплекс“. А?

— Но как така?

— Това вече го знаят следователите. Гответе се за битка покрай Путна — вслушайте се в съвета на стареца.

— Ами че вие сте по-млад от мен.

— По-млад или не, просто в мен имаше по-малко „гаудеамус“ и повече бомби — усмихна се Андреев. — Да не спорим за това.

— А вашето мнение?

— Съгласен съм с Александър Георгиевич — каза Крист.

Миролюбов почервеня, но се овладя. Свадите в затвора избухват като пожар в суха гора. И Крист, и Андреев знаеха това. На Миролюбов му предстоеше да го научи.

Дойде денят, разпитът, след който Миролюбов два дни лежа по очи и не излизаше на разходка.

На третия ден Валерий Андреевич стана и се приближи към Крист, докосвайки с пръсти зачервените клепачи на сините си, зажаднели за сън очи. Приближи се и рече: