Варлам Шаламов - По лендлиз

Пресните следи от трактор в блатото приличаха на следи от доисторически звяр, а не на доставена по линията на лендлиза американска техника.

Ние, затворниците, бяхме чували за тези отвъдокеански подаръци, внесли объркване в душите на лагерното началство. Изтъркани вълнени костюми, различни модели износени пуловери, събрани отвъд океана за колимските затворници — в Магадан генералските съпруги ги разграбиха едва ли не с бой. В списъците тези вълнени съкровища бяха обозначени с думата „носени“, което, разбира се, бе много по-изразително от прилагателното „износени“ или най-различните б/у — „били в употреба, употребявани“, които са добре познати единствено на хората от лагерите. В думата „носени“ има някаква тайнствена неопределеност, като че ли са ги носили някъде на ръце — и ето, че костюмът е станал „носен“, без да е загубил нито едно от безбройните си качества, за които изобщо не може да се мисли, ако в документа фигурира думата „износен“.

Саламът по лендлиз не беше никак „носен“, но ние виждахме тези приказни кутии само отдалеч. Свинското в собствен сос, тези тумбести консервени кутии — виж, то ни беше много добре познато. Претегленото, отмерено по много сложната таблица за замяна, свинското в собствен сос, разграбено от алчните ръце на началниците и още веднъж претеглено, отново отмерено, преди да бъде сложено в казана — сварено, превърнало се в загадъчни влакънца, миришещи на всичко друго, но не и на месо — свинското в собствен сос по лендлиз дразнеше само нашето зрение, не и вкуса ни. Свинското в собствен сос, получено по лендлиза, сложено в лагерния казан, нямаше никакъв вкус. Стомасите на лагеристите предпочитаха нещо родно — от типа на вмирисано месо от стар елен, което е невъзможно да бъде сварено дори в седем лагерни котли. Еленското месо не изчезва, не става ефимерно като свинското в собствен сос.

Овесена каша по лендлиз — нея я одобрявахме, ядяхме я. Все едно нямаше повече от две супени лъжици на порция.

Но по лендлиз идваше и техника — техника, която не ставаше за ядене: неудобни брадвички-томахавки, много практични лопати с чуждоземски къси дръжки, които да пестят силите на работещия. Лопатите на часа биваха преправяни — слагаха им дълги дръжки родно производство, а самата лопата я сплескваха, за да поема, да загребва повече почва.

Глицерин в бъчви! Глицерин! Още първата нощ пазачът гребна с котлето си от този течен глицерин, разпродаде го на лагеристите — уж че е „американски медец“ — и забогатя.

Освен това по лендлиз имаше огромни черни петдесеттонни „даймънди“ с ремаркета и железни капаци; също и петтонни, лесно изкачващи всякакви височини „студебейкъри“ — в Колима нямаше по-добри коли от тях. С тези „студебейкъри“ и „даймънди“ денем и нощем разкарваха по безкрайното колимско трасе получената по лендлиз американска пшеница в красиви бели платнени чували с американския орел. От това брашно печаха пухкави, невероятно безвкусни „дажби“. Този хляб по лендлиз имаше едно чудно качество. Всички, които ядяха от него, преставаха да ходят по голяма нужда — веднъж на пет денонощия стомахът изхвърляше нещо съвсем малко. Стомасите и червата на лагеристите поемаха без остатък този великолепен бял хляб с примеси от царевица, костно брашно и още нещо — струва ми се, най-обикновена човешка надежда; още не е дошло времето да бъдат преброени спасените именно от тази отвъдокеанска пшеница.

„Студебейкърите“ и „даймъндите“ гълтаха много бензин. Но и той пристигаше по лендлиз — светъл авиационен бензин. Колите родно производство, „газките“, бяха преоборудвани за отопление с дърва — при двигателите им бяха инсталирани по две кюмбета, в които горяха дървени трупчета. Появи се думата „чуканче“ и няколко комбината за чуканчета, оглавени от партийци, работещи по договор. Техническото ръководство на тези комбинати се осигуряваше от главен инженер, обикновен инженер, нормировчик, плановик, счетоводители. Колко бяха работниците, които режеха чуканчетата с циркуляр ли? Двама или трима на смяна във всеки такъв комбинат. Двама или трима — не помня точно колко. Може да са били и трима. Техниката се получаваше по лендлиз — при нас също пристигна един трактор и внесе в езика ни новата дума „булдозер“.

Доисторическият звяр бе отвързан от веригата и запълзя на своите гъсенични вериги, този американски булдозер с проблясващ като огледало широк нож и навесен метален щит — отхвърлян. Огледало, което отразяваше небето, дърветата и звездите, също и мръсните арестантски лица. И дори войникът от конвоя се приближи до това отвъдокеанско чудо и каза, че човек може да се обръсне пред това желязно огледало. Ала ние нямахме нужда от бръснене — такава мисъл не можеше да се появи в главите ни.