Варлам Шаламов - Първият зъб

Небето беше много синьо — като очите на началника на конвоя. Слънцето изгаряше, а вятърът разхлаждаше лицата ни — те станаха кафяви още преди първата ни нощувка. Нощувката на етапа, винаги предварително подготвена, протичаше по определен начин. За тази цел винаги се наемаха от селяните две къщи — едната по-чиста, другата каква да е — нещо като барака, а понякога и буквално такава. Разбира се, хубаво беше да попадна в „чистата“. Но това не зависеше от мен: всяка вечер по здрач всички минавахме край началника на конвоя, който с махване на ръката си посочваше къде трябва да прекара поредната нощ поредният арестант. Тогава Шчербаков ми се стори най-мъдър сред мъдрите, понеже не ровеше в никакви документи или списъци в търсене на членовете на присъдите, а веднага щом етапът престанеше да се движи, замахваше с ръка и отделяше поредния етапник. По-късно разбрах, че Шчербаков просто е бил наблюдателен — всеки път изборът му, направен по непостижим за разума начин, се оказваше верен — целият „петдесет и осми“ се оказваше на едно място, „тридесет и пети“ — също. Още по-късно, след една-две години, проумях, че в тогавашната мъдрост на Шчербаков е нямало никакво чудо — разпознаването по външен вид е достъпно на всеки. В нашия етап допълнителен признак би могъл да бъде багажът, куфарите. Но тях ги караха отделно, с каруците и шейните на селяните.

Събитието, за което ще стане дума, се случи още по време на първата нощувка. Двеста души стояха в очакване на началника на конвоя, а отляво се чуваха някакви викове, суетене, шумно дишане, ревове, псувни и накрая съвсем ясен крясък: „Дракони! Дракони!“ Пред арестантския строй се просна в снега някакъв човек. Лицето му беше цялото в кръв, нахлупената на главата му от нечия чужда ръка астраганена шапка стърчеше и не можеше да прикрие тясната, кървяща рана. Човекът беше облечен с дрехи от груб кафяв домашен плат — сигурно бе украинец, хохол. Познавах го. Това беше Пьотър Заяц, сектант. От Москва ни караха заедно, в един вагон. Той не спираше да се моли.

— Не иска да стои на проверката! — доложи запъхтеният, разгорещен от борбата конвоен.

— Изправете го — заповяда началникът на конвоя.

Вдигнаха го и двама огромни войници застанаха от двете му страни да го подкрепят. Но Заяц беше една глава по-висок от тях, по-едър, по-тежък.

— Не искаш да стоиш, а, така ли?

Шчербаков му стовари един юмрук в лицето и Заяц се изплю на снега.

Изведнъж усетих, че сърцето ми сякаш пламва. Внезапно разбрах, че всичко, целият ми живот се решава в този момент. И ако не сторя нещо, а какво именно — сам не знаех, значи напразно съм пристигнал с този етап, напразно съм пропилял своите двадесет години живот.

Парещият срам от собствената страхливост се отдръпна от бузите ми — усетих как те станаха студени, а тялото ми — леко.

Излязох пред строя и казах с нервен глас:

— Да не сте посмели да биете човека.

Шчербаков ме заразглежда с огромно учудване.

— Върни се в строя.

Върнах се. Шчербаков даде команда и етапът, разпределен в двете къщи, според движението на пръста на конвойния началник, започна да се топи в мрака. Пръстът на Шчербаков ми посочи „черната“ къща.

Наместихме се да спим върху влажната миналогодишна слама, която миришеше на гнило. Беше насипана направо върху голия гладък пръстен под. Легнахме плътно един до друг, за да ни е топло, само криминалните се бяха настанили около фенера, който висеше на една греда, и играеха вечните си „бура“ или „щос“. Но скоро заспаха и те. Задрямах и аз, замислен върху постъпката си. Нямах по-възрастен другар, нямах човек, на когото да подражавам. Бях сам в този „етап“, нямах нито приятели, нито другари. Някой прекъсна съня ми. В лицето ми светеше фенер и един от събудените криминални уверено и угоднически повтаряше:

— Той е, той е…

Фенерът бе в ръцете на войник от конвоя.

— Излизай.

— Само да се облека.

— Излизай така.

Излязох. Разтърсваха ме нервни тръпки, не можех да разбера какво трябваше да се случи сега.

Заедно с двамата ми конвойни се озовахме пред входа.

— Сваляй бельото!

Свалих го.

— Застани в снега.

Застанах. Погледнах към входа на къщата и видях две пушки, насочени към мен. Колко време съм стоял така през тази уралска нощ, тази моя първа уралска нощ — не помня.

Последва команда:

— Обличай се.

Навлякох долните си дрехи. Удар по ухото ме събори в снега. Друг удар на тежък ток ме улучи право в устата, тя се напълни с топла кръв и бързо започна да подпухва.

Читать дальше