Варлам Шаламов - РУР

Сега вече самият аз подскачах, като влизах в крак с всички, и ту не попадах в общия такт, ту изпреварвах, ту изоставах… Исках само едно — РУР никога да не свърши. Не знаех за колко денонощия — за десет, за двадесет, за тридесет — съм „въдворен“ там.

„Въдворен“ — добре познавах този затворнически термин. Струва ми се, глаголът „да въдворя“ се употребява само в местата за лишаване от свобода. За сметка на това оборотът „да изселя“ излезе на широкия дипломатически друм — „да се изсели извън пределите“ и така нататък. Искаха да се придаде на този глагол заплашително-издевателски оттенък, ала животът променя мащабите и в нашия случай „да се въдвори“ звучеше почти като „да се спаси“.

Всеки ден след работа пращаха руровци за дърва „за себе си“, както казваше началството. Впрочем правеха го и забойните бригади. Ходеше се с шейни, които имаха телени приспособления за хората — примки, които се надяват през главата и раменете, наместват се и можеш да влачиш и да влачиш. Шейните трябваше да се замъкнат на един хълм на около четири километра, където имаше насечен през лятото клек. Шейните се товареха и се спускаха по склона. Отгоре им се мятаха апашите — онези, които все още имаха сили — и със смях се пързаляха надолу. А ние се свличахме на гръб, понеже нямахме сили да тичаме. Но се плъзгахме бързо, като от време на време намалявахме скоростта, вкопчвайки се за замръзналите, изпочупени клони на върбите и елхите. Беше ни радостно — денят свършваше.

С всеки изминал ден се принуждавахме да търсим все по-надалеч затрупаните от снега дърва, но не мърморехме — ходенето за дърва беше нещо като удар по релса или рев на сирена — сигнал за храна, за сън.

Разтоварихме дървата и започнахме радостно да се строяваме.

— Кръ…гом!

Никой не се обърна. В очите на всички прочетох ужасна мъка, несигурност на хора, които не вярват в късмета — винаги ще ги излъжат в сметките, ще ги преметнат, ще ги ударят в кантара. Макар дървата да не са камъни, а шейните — колички…

— Кръ…гом!

Никой не се обърна. Арестантите са извънредно чувствителни към нарушаването на обещанието, въпреки че за никаква справедливост не може да става дума.

От бараката на охраната излязоха двама души — началникът на лагера, един по-възрастен лейтенант, и началникът на отреда на охраната — също лейтенант, но по-млад. Няма нищо по-лошо от това, когато двама началници с приблизително еднакви чинове творят заедно. В такива случаи у тях замира всичко човешко и всеки иска да прояви „бдителност“, „да не се покаже слаб“, да изпълни държавната повеля.

— Впрягайте се в шейните.

Никой не се обърна.

— Та това е организиран бунт!

— Диверсия!

— Няма ли да тръгнете с добро?

— Не го щем вашето добро.

— Кой се обади? Да излезе!

Никой не излезе.

По заповед от бараката на охраната изскочиха още няколко войници и ни наобиколиха, като затъваха в снега и щракаха затворите на пушките си, задъхани от злоба срещу хората, които бяха нарушили почивката им, смяната им, графика на службата.

— Легни!

Легнахме в снега.

— Стани!

Станахме.

— Легни!

Легнахме.

— Стани.

Станахме.

— Легни!

Легнахме.

Лесно се нагодих към този прост ритъм. И много добре си спомням: не ми беше нито студено, нито горещо. Сякаш всичко, което ставаше, не беше с мен.

Отекнаха няколко изстрела, бяха предупредителни.

— Стани!

Станахме.

— Който ще тръгва, да мине наляво.

Никой не помръдна.

Началникът се приближи плътно до мъката в тези безумни очи. Приближи се и почука гърдите на първия:

— Тръгваш ли?

— Тръгвам.

— Мини наляво.

— Тръгваш ли?

— Тръгвам.

— Впрягай се! Конвоят да преброи хората.

Дървените плазове на шейните заскърцаха.

— Заминавайте!

— Ето как се върши тази работа — рече по-възрастният лейтенант.

Но не всички бяха потеглили. Останахме двама: Серьожа Усолцев и аз. Серьожа Усолцев беше апаш. Всички младоци-апашорчета вече отдавна влачеха шейните си по пътя заедно с тия по петдесет и осми член. Ала Серьожа не можеше да допусне някакъв смотан левак да издържи, а той, потомственият апаш — да отстъпи.

— Сега ще ни приберат в бараката… Ще постърчим малко и хайде вътре — намръщено се усмихна Усолцев. — На топло.

Но не ни пуснаха.

— Доведете куче! — нареди по-възрастният лейтенант.

— Вземи това — рече Усолцев, без да се извръща, и пръстите на апаша пъхнаха в дланта ми нещо много тънко и леко. — Разбра ли?