Варлам Шаламов - Шери бренди

Поетът умираше. Големите му, подути от глада китки с бели, безкръвни пръсти и мръсни, загънати на тръбички нокти, лежаха на гърдите му, без да се крият от студа. Преди той ги пъхаше в пазвата си, върху голото си тяло, но сега там имаше прекалено малко топлина. Ръкавиците отдавна му ги бяха откраднали: за да се краде, се искаше само наглост — крадеше се посред бял ден. Бледото електрическо слънце, оцвъкано от мухите и оковано с кръгла решетка, беше закрепено високо на тавана. Светлината падаше в краката на поета — той лежеше като в сандък в тъмната дълбочина на долния ред от нарове. От време на време пръстите на ръцете му се движеха, щракаха като кастанети и опипваха копчето, илика, дупката във връхната дреха, отмахваха някакъв боклук и отново застиваха. Поетът умираше толкова дълго, че беше престанал да разбира, че умира. Понякога, болезнено и почти осезаемо проправяща си път през мозъка, идваше някоя проста и силна мисъл — че са му откраднали хляба, който беше пъхнал под главата си. И това навяваше такъв парлив страх, че той бе готов да спори, да псува, да се бие, да търси, да доказва. Но нямаше сили за всичко това и мисълта за хляба отслабваше… И веднага мислеше за друго — за това, че всички трябва да ги откарат отвъд морето, ала, кой знае защо, параходът закъснява и добре, че той е тук. И със същата лекота и неяснота започваше да мисли за огромната бенка върху лицето на дневалния в бараката. През по-голямата част от денонощието той си мислеше за събитията, които изпълваха тукашния му живот. Виденията, които израстваха пред очите му, не бяха картини от детството, от младежките години, от успехите. През целия си живот беше бързал за някъде. Беше прекрасно, че сега не трябваше да бърза, че можеше да мисли бавно. Й той спокойно си мислеше за великото еднообразие на предсмъртните движения — за това, което лекарите бяха разбрали и описали преди художниците и поетите. Хипократовото лице — предсмъртната човешка маска — се знае от всеки студент по медицина. Това загадъчно еднообразие на предсмъртните движения е дало повод на Фройд за най-смели хипотези. Еднообразието, повторението са задължителна почва за науката. Неповторимото в смъртта се търси не от лекарите, а от поетите. Беше му приятно да съзнава, че все още може да мисли. Отдавна бе свикнал с това, че му се гади от глад. И всички бяха равноправни — Хипократ, дневалният с бенката и собственият му мръсен нокът.

Животът влизаше и излизаше от него, той умираше. Но животът се появяваше отново, очите му се отваряха, идваха мисли. Само желания не възникваха. Отдавна живееше в свят, в който често се налагаше да се връща животът на хората — с помощта на изкуствено дишане, гликоза, камфор, кофеин. Мъртвият отново ставаше жив. Защо пък не? Той вярваше в безсмъртието, в истинското човешко безсмъртие. Често си мислеше, че просто няма никакви биологични причини човек да не живее вечно… Старостта е само една излечима болест и ако не беше това неразгадано до този момент трагично недоразумение — можеше да живее вечно. Или докато не се умори. А той изобщо не се беше уморил да живее. Дори сега, в тази етапна барака, „транзитка“, както обичливо я наричаха тукашните жители. Тя беше преддверие на ужаса, но самата тя не беше ужас. Напротив, тук цареше свободен дух и това се усещаше от всички. Бяха минали през затвора, чакаше ги лагер. Това беше „светът на път“ и поетът го разбираше.

Имаше още един път към безсмъртието — на Тютчев:

След като май не му е писано да остане безсмъртен в човешки образ, като някаква физическа единица — поне беше заслужил творческото си безсмъртие. Наричаха го руски поет номер едно на двадесети век и той често си мислеше, че наистина е така. Вярваше в безсмъртието на стиховете си. Нямаше ученици, но нима поетите търпят такива? Беше писал и проза — слаба, също и статии. Но само в стиховете беше намерил нещо ново за поезията, нещо важно, както винаги му се бе струвало. Целият негов минал живот беше литература, книга, приказка, сън и само сегашните дни бяха истинският живот.

Всичко това си го мислеше не във вид на спор, а тайно, някъде дълбоко в себе си. На тези размисли не им достигаше страст. Равнодушието отдавна го беше завладяло.

Каква глупост беше всичко, „много шум за нищо“ в сравнение със злобното бреме на живота. Учуди се на самия себе си — как може да мисли така за стиховете, когато нещата вече са решени и той го беше разбрал толкова добре, по-добре от когото и да било. Кому е нужен тук и на кого е равен? Защо е трябвало да разбере всичко това, да чака… и бе разбрал.