Варлам Шаламов - Юни

Андреев излезе от щолнята 1 1 Щолня — хоризонтална или наклонена минна галерия, която има непосредствен изход към земната повърхност. — Б. NomaD. и се запъти към склада за лампи — да върне изгасналата си руднична лампа.

„Пак ще се заядат с мен — равнодушно си мислеше той за службата по безопасност на труда. — Нали съм махнал телчето…“

Въпреки забраната в шахтата се пушеше. Ако ги хванеха, очакваше ги нова присъда, но досега не се беше случвало.

Близо до насипището Андреев срещна Ступницки, професора от артилерийската академия. В мината работеше на повърхността като десетник, въпреки че и той бе по петдесет и осми член. Беше оправен работник, чевръст, изпълнителен, подвижен въпреки годините, началството на мината дори не бе и сънувало такива десетници.

— Чуйте — рече Ступницки. — Немците са бомбардирали Севастопол, Киев и Одеса.

Андреев го слушаше много учтиво. Новината звучеше като съобщение за война в Парагвай или в Боливия. Какво му влизаше в работата? Ступницки не гладуваше, беше десетник — затова го интересуваха подобни неща.

Приближи се Гриша Гърка, крадец.

— Какво е това автомат?

— Не знам. Сигурно е нещо като картечница.

— Ножът е по-страшен от всякакъв куршум — назидателно рече Гриша.

— Вярно е — обади се Борис Иванович, бивш хирург. — Нож в корема — това сто на сто води до инфекция, винаги има опасност от перитонит. Огнестрелната рана е по-хубава, по-чиста…

— Най-добре е с пирон — каза Гриша Гърка.

— Строой сее!

Строиха се в редици и тръгнаха от мината към лагера. Конвоят никога не слизаше в шахтата — подземният мрак пазеше хората от побоите. Волнонаемните десетници също гледаха да не ходят там. Не дай си Боже от вентилационния отвор да им се стовари някой голям въглищен къс… Колкото и да обичаше да „побийва“, дори и той, Николай Антонович, „старшият“, почти забрави този си навик. Бъхтеше ги само Мишка Тимошенко, младият надзирател-затворник, който „правеше кариера“.

Мишка Тимошенко вървеше и си мислеше: „Ще напиша заявление да ме пратят на фронта. Че няма да ме пратят — няма, но все ще има някаква полза. Че то иначе и да биеш, и да не биеш — освен нова присъда нищо не можеш получи.“ На сутринта той отиде при началника. Косаренко, началникът на лагера, не беше лош човек. Мишка застана „както се полага“.

— Ето заявление за фронта, гражданино началник.

— Я го гледай… Добре, дай го. Ти си първият… Само че няма да те вземат…

— Заради члена, по който съм осъден ли, гражданино началник?

— Ами да.

— Какво да правя? — рече Мишка.

— Няма да се затриеш. Умееш да се нагаждаш — изхриптя Косаренко. — Я ми извикай Андреев.

Андреев много се учуди. Никога не го бяха викали при самия началник на лагера. Но остана все така безразличен, равнодушен, не изпита страх. Почука на шперплатовата врата на кабинета:

— Затворникът Андреев. Явявам се по ваша заповед.

— Ти ли си Андреев? — рече Косаренко, като взе да го разглежда с любопитство.

— Аз съм, гражданино началник.

Косаренко порови в документите на писалището си, намери нещо и започна да чете наум. Андреев чакаше.

— Имам работа за теб.

— Аз работя като извозвач на трети участък…

— При кого?

— При Корягин.

— Утре ще си останеш у дома. Ще работиш в лагера. Нищо няма да му стане на Корягин без извозван.

Косаренко се изправи, размаха листа и изхриптя:

— Ще разграждаш зоната. Ще навиваш бодливата тел. На вашата зона.

Андреев разбра, че ставаше дума за зоната на петдесет и осми член — за разлика от много други лагери бараката, където живееха „враговете на народа“, беше оградена с бодлива тел вътре в самата лагерна зона.

— Самичък ли?

— Заедно с Маслаков.

„Война е — каза си Андреев, — сигурно така трябва според мобилизационния план…“

— Мога ли да си вървя, гражданино началник?

— Да. Имам два рапорта срещу теб.

— Работя не по-зле от другите, гражданино началник…

— Хайде, върви…

Изправяха ръждивите пирони и сваляха бодливата тел, навиваха я на една тояга. Десет реда, десет метални нишки, освен това и диагонални — за Андреев и Маслаков имаше работа за през целия ден. Тя не беше с нищо по-добра от която и да е друга работа. Косаренко се беше излъгал — чувствата на затворниците бяха загрубели.

По обед Андреев научи още една новина: дажбата хляб бе намалена от един килограм на петстотин грама — новината беше страшна, понеже в лагера останалото ядене не решаваше нищо. Всичко зависеше от хляба.