Варлам Шаламов: Есперанто

— Дай да запаля.

— Запали.

— Не е за вярване — внезапно рече той, — но ако не знаех кой чете, бих си помислил, че е онзи мръсник Скоросеев.

— Скоросеев ли? — разбрах чии интонации ми напомняше гласът от сцената.

— Да. Ами че аз съм есперантист. Разбра ли? Световен език. Не някакъв си „бейсик инглиш“. И съм осъден заради есперантото. Член съм на московското дружество на есперантистите.

— По петдесет и осми, алинея шеста? За шпионаж?

— Че как иначе.

— Десетачка ли?

— Петнадесет.

— Ами Скоросеев?

— Скоросеев беше заместник-председател на дружеството. Тъкмо той продаде всички ни, направиха ни досиета…

— Един такъв дребничък, той ли е?

— Ъхъ.

— А къде е сега?

— Не знам. Бих го удушил със собствените си ръце. Моля те като приятел — с актьора се познавахме от около два часа, не повече, — ако го видиш, ако го срещнеш, направо го удари по муцуната. По муцуната — и половината от греховете ще ти бъдат простени.

— Чак пък половината…

— Половината, половината.

Но този, който четеше разказа на Зошченко, вече излизаше на сцената. Не беше Скоросеев, а слабият, дълъг като върлина, приличащ на великия княз от рода на Романови — цял барон, барон Мандел — потомъкът на Пушкин. Останах разочарован от този потомък на Пушкин, а конферансието вече извеждаше на сцената следващата жертва. „Над морето посивяло вятър облаци събира…“

— Слушайте — зашепна баронът, като се наведе към мен, — нима това е стихотворение? „Вятър вие, гръм трещи“? Истинските стихове не са такива. Страшно е да се помисли, че по същото време, през същата година, ден и час Блок е написал „Клетва с огън и мрак“, а Бели — „Злато сред лазур“…

Завидях на щастието на барона — че може да се разсее, да избяга, да се скрие в стиховете. Не умеех да правя това.

Нищо не беше забравено. И бяха минали много години. Пристигнах в Магадан след като ме освободиха, опитвайки се да се освободя истински, да преплувам това страшно море, по което преди дванадесет години ме бяха докарали в Колима. И макар да знаех колко трудно ще ми бъде в безкрайните скитания — не исках дори за час да остана по своя воля на проклетата колимска земя.

Парите едва щяха да ми стигнат. Попътен камион — по рубла за километър — ме докара вечерта в Магадан. Градът бе потънал в бял мрак. Имах познати тук. Би трябвало да имам. Но в Колима познатите се търсят денем, а не през нощта. Нощем никой няма да отвори дори ако чуе познат глас. Имах нужда от покрив, от одър, от сън.

Стоях на автогарата и гледах пода, целият покрит с тела, багаж, чували, сандъци. В краен случай… Само че тук бе студено като навън, около минус петдесет. Ламаринената печка не се палеше, а вратата непрекъснато се отваряше и затваряше.

— Май се познаваме?

Зарадвах се дори на Скоросеев в този страшен студ. Стиснахме си ръцете, без да сваляме ръкавиците си.

— Да вървим, ще пренощуваш при мен — имам си своя къща. Нали отдавна ме освободиха. Построих я на кредит. Дори се ожених — Скоросеев се разсмя с цяло гърло. — Ще пийнем чай…

И беше толкова студено, че се съгласих. Дълго се влачихме нагоре-надолу из среднощния Магадан, потънал в студена мътно-бяла мъгла.

— Да, построих си къща — разправяше Скоросеев, докато пушех и си почивах, — с кредит. Държавен кредит. Реших да свия гнездо. Северно гнездо.

Напих се с чай. Легнах и заспах. Но спах лошо въпреки многото път, който бях изминал. Нещо не беше наред във вчерашния ден.

Когато се събудих и след като се измиха запалих цигара — разбрах с какво не ми харесваше вчерашният ден.

— Е, ще тръгвам. В града живее един мой познат.

— Оставете тук куфара. Когато намерите познатия си — ще се върнете да си го вземете.

— Не, не си заслужава втори път да се катеря дотук.

— Да бяхте останали при мен. Все пак сме стари приятели.

— Да — рекох. — Довиждане.

Закопчах късия си кожух, взех куфара и вече бях хванал дръжката на вратата.

— Ами парите? — рече Скоросеев.

— Какви пари?

— За леглото, за нощувката. Това не е безплатно.

— Моля да ме извините. Забравих — казах, оставих куфара на пода, разкопчах кожуха си, напипах парите в джоба, платих и излязох в жълто-бялата дневна мъгла.

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

Эсперанто,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков