Варлам Шаламов: Геолозите

През нощта Крист го събудиха и дежурният надзирател го поведе по безкрайните тъмни коридори към кабинета на началника на болницата. Подполковникът от медицинската служба още не спеше. Лвов, следователят от МВД, седеше до писалището на началника и рисуваше на лист хартия някакви безлични чавки.

— Фелдшерът на болницата Крист, явявам се по ваша заповед, гражданино началник.

Подполковникът махна с ръка и дежурният надзирател, дошъл заедно с фелдшера, изчезна.

— Слушай, Крист — рече началникът, — ще ти докарат гости.

— Ще пристигне етап — каза следователят.

Крист мълчеше в очакване.

— Ще ги измиеш. Дезинфекция и така нататък.

— Слушам.

— Никой не трябва да знае за тези хора. Никакви контакти.

— Имаме ти доверие — обясни следователят и се разкашля.

— Сам няма да мога да се справя с дезинфекционната камера, гражданино началник — каза Крист. Смесителят за горещата и студената вода се намира далеч. Парата и водата не са на едно място.

— Значи…

— Трябва да има и един санитар, гражданино началник.

Шефовете се спогледаха.

— Добре, нека има и санитар — обади се следователят.

— Разбра ли? Никому нито дума.

— Разбрах, гражданино началник.

Крист и следователят излязоха. Началникът се изправи, изгаси голямата лампа и започна да си облича шинела.

— Откъде е този етап? — тихо попита Крист следователя, докато двамата минаваха през голямото преходно помещение към кабинета — московска мода, на която подражаваха навсякъде, където имаше началнически кабинети, все едно дали на цивилни или на военни.

— Откъде ли? Следователят се разсмя.

— Ах, Крист, Крист, не предполагах, че можеш да ми зададеш подобен въпрос… — И произнесе студено: — От Москва, със самолет.

— Значи не познават лагерите. Затвор, следствие и така нататък. Първата вратичка към чистия въздух, както им се струва на всички, които не познават лагерите. От Москва, със самолет…

През следващата нощ голямото, просторно фоайе, в което стъпките отекваха, се изпълни с новодошли — все офицери, офицери, офицери. Майори, подполковници, полковници. Имаше дори един генерал — нисичък, млад, черноок. В конвоя нямаше нито един войник.

Началникът на болницата, слаб, висок старец, с мъка се навеждаше, докато рапортуваше на дребничкия генерал:

— Всичко е готово за приемането им.

— Чудесно, чудесно.

— Банята!

Началникът махна на Крист и вратите на помещението се отвориха.

Тълпата офицерски шинели направи път. Златната звездна светлина от пагоните помръкна — цялото внимание на съпровождащите и на посрещачите се съсредоточи върху малката група мръсни хора, облечени с някакви дрипи — но не с арестантско облекло, не — това си бяха техните дрехи, цивилни, следствени, изтъркани по подовете на затворническите килии.

Дванадесет мъже и една жена.

— Заповядайте, Ана Петровна — рече един от арестантите, като направи път на жената да влезе първа.

— Недейте, недейте. Първо влезте да се измиете вие. Аз ще поседна да си почина.

Вратата се затвори.

Деветимата, които ме бяха наобиколили, се взираха в очите ми, опитвайки се да разгадаят нещо, без да разпитват.

— Отдавна ли сте в Колима? — попита ме най-храбрият, съзрял в мен „Иван Иванович“.

— От тридесет и седма.

— През тридесет и седма всички ние още бяхме…

— Млъкни — намеси се един друг, по-възрастен.

Влезе надзирателят ни, секретарят на партийната организация на болницата Хабибулин, доверено лице на началника на болницата. Той наблюдаваше новодошлите и мен.

— А бръснене?

— Вече сме поръчали. Ще дойде персиецът от криминалните, Юрка.

Юрка скоро се появи с инструментите си. На портала го бяха инструктирали и той само мучеше.

Вниманието на новопристигналите отново се насочи към Крист.

— Няма ли да си изпатите заради нас?

— Как мога да си изпатя, господа инженери — нали така?

— Геолози.

— Господа геолози.

— А къде се намираме?

— В Колима. На петстотин километра от Магадан.

— Е, довиждане. Банята е много хубаво нещо.

Геолозите — всичките! — преди били работили зад граница, в чужбина. Присъдите им бяха от 15 до 25 години. Със съдбата им се разпореждаше специалното управление — същото, в което имаше толкова малко войници и толкова много офицери и генерали. Те не бяха на подчинение нито на Колима, нито на Далстрой. Колима им осигуряваше само планинския въздух през решетките на прозорците, голямата дажба, баня три пъти месечно, легло, бельо без въшки и покрив. За разходки и за кино тогава още и дума не можеше да става. Тази отвъдполярна вила бе избрана за геолозите от Москва.