Варлам Шаламов: Диамантената карта

— При хората този път е много по-дълъг — казах аз.

— Много по-къс — поправи ме Уилямсън… — Нужни са по-малко човешки поколения.

И без да почука, той отвори вратата на най-близката къща.

Зад една грубо скована, рендосана, измита до блясък маса седеше огромен старец със сребристи коси, облечен с едновремешен черен редингот, с очила със златни рамки. Болните му от подагра синкави пръсти стискаха дебела, подвързана с тъмна кожа книга със сребърни закопчалки. Гледаше ни спокойно със сините си, изпъстрени с червени старчески жилки очи.

— Здравейте, Иван Степанович — каза Уилямсън, като се приближи. — Ето, доведох ви гост.

Поклоних се.

— Още ли чоплите — изхриптя старецът със златните очила. — Празна, празна работа е тая. Бих ви почерпил с чай, но всички са по работа. Женорята и дечурлигата берат горски плодове, синовете са на лов. Затуй — ще прощавате. За мен това време е по-специално — и Иван Степанович почука с пръст по дебелата книга. — Впрочем не ми пречите.

Закопчалката щракна и книгата се отвори.

— Каква е тази книга? — попитах неволно.

— Библията, сине. Вече двадесет години не държа други книги у дома… По ми е лесно да слушам, отколкото да чета — очите ми отслабнаха.

Поех Библията. Иван Степанович се усмихна. Книгата беше на френски.

— Не мога да чета на френски.

— Именно — рече Иван Степанович и шумно запрелиства страниците.

Излязохме.

— Кой е този човек? — попитах Уилямсън.

— Счетоводител, отправил предизвикателство към целия свят. Казва се Иван Степанович Бугреев, обявил война на цивилизацията. Той е единственият, останал в този затънтен свят след дванадесета година. Бил е главен счетоводител при белгийците. Толкова бил потресен от унищожаването на заводите, че станал последовател на Русо. Видяхте ли го какъв е патриарх? Мисля, че е около седемдесетгодишен. Има осем сина. И нито една дъщеря. Старата му жена е също тук. И внуците. Децата му са грамотни. Успели да завършат училище. Ала на внуците старецът не разрешава да учат четмо и писмо. Риболов, лов, работа в зеленчуковата градина, на пчелина и френската библия в преразказ на дядо им — това е техният живот. На около четиридесет километра оттук има селище, училище, магазин. Все гледам да му угаждам — разправят, че пазел подземната карта на тия места, останала от белгийските проучвания. Може и да е вярно. Че са проучвали, проучвали са — лично съм виждал в тайгата стари изкопи. Ала старецът не дава картата. Не иска да ни спести труда. Ще трябва да минем без нея.

Пренощувахме в къщата на най-големия син на Иван Степанович — Андрей. Андрей Бугреев беше около четиридесетгодишен.

— Защо не дойде да работиш при мен като изкопчия? — попита го Уилямсън.

— Баща ми не одобрява — рече Андрей Бугреев.

— Щеше да припечелиш!

— Пари си имаме достатъчно. Тук има много дивеч. Също и сечища. А и по домакинството има предостатъчно работа — старият прави план за всеки един от нас. Тригодишен — усмихна се Андрей.

— Ето ти вестник.

— Не ща. Баща ми ще научи. А и почти съм забравил да чета.

— Ами синът? Нали скоро ще навърши петнадесет.

— Ванюша е съвсем неграмотен. Кажете го на баща ми, не на мен. — И Андрей Иванович започна яростно да си събува ботушите. — А вярно ли е, че тук ще правят училище?

— Вярно е. Ще го открият догодина. А ти дори не искаш да работиш за нас. Всеки човек ще ми е от полза.

— Че къде са твоите хора? — рече Андрей Иванович, като деликатно смени темата.

— На Червения поток. Ровим в старите изкопи. Нали Иван Степанович има карта, а, Андрей?

— Няма никаква карта. Някой ви е излъгал. Дрън-дрън.

Изведнъж в светлината се появи тревожното, озлобено лице на Маря, жената на Андрей:

— Не, има! Има! Има!

— Маря!

— Има! Има! Преди десет години с очите си я видях.

— Маря!

— За какъв дявол му е притрябвало да пази тази проклета карта? Защо Ванюшка трябва да стои неграмотен? Живеем като зверове. Скоро съвсем ще буренясаме.

— Не — каза Уилямсън. — Ще има селище. Град ще има. Завод ще има. Ще кипи живот. И макар че няма да има певачки от Виена, ще има училища, театри. Твоят Ванюшка ще стане цял инженер.

— Няма да стане, няма да стане — разплака се Маря. — Вече му е време да се жени. А кой ще го вземе такъв неграмотен?

— Какъв е този шум? — Иван Степанович беше застанал на прага. — Ти, Маря, се прибирай, време е за сън. Андрей, жена ти се е разпуснала. А вие, добри хора, не всявайте смут в семейството ми. Имам карта, но не я давам — животът няма нужда от това.