Варлам Шаламов - Суха храна

Отдавна бяхме станали фаталисти, не крояхме житейски планове за повече от един ден напред. Би било логично да изядем на един път цялата си храна и да се върнем, да лежим в карцера колкото ни се полага и да слезем в забоя — но и това не направихме. Всяко вмешателство в съдбата, във волята на боговете беше неприлично, противоречеше на кодекса за поведението в лагера.

Десетникът си отиде, а ние останахме да работим на просеката, да подреждаме дървата, но вече с по-голямо спокойствие, с повече безразличие. Сега вече не се карахме кой да застане под дебелия край на дънера, а кой — под върха, докато пренасяхме дървото — това се нарича „извозване“.

Повече почивахме, обръщахме по-голямо внимание на слънцето, на гората, на бледосиньото, високо небе. „Хайлазувахме“.

На сутринта заедно със Савелиев криво-ляво отсякохме една огромна черна лиственица, оцеляла по чудо след бурите и пожарите. Захвърлихме триона направо на тревата — той издрънча върху камъните — и седнахме върху ствола на поваленото дърво.

— Ето — рече Савелиев. — Можем да помечтаем. Ще оцелеем, ще се върнем на „континента“; бързо ще остареем и ще се превърнем в болни старци: ту ще ни стяга сърцето, ту ревматични болки няма да ни дават мира, ту Ще ни пробожда нещо в гърдите — всичко, което правим сега, което преживяваме на младини: безсънните нощи, гладът, тежката многочасова работа, златодобивните забои в ледената вода, студът през зимата, побоите на конвоя — всичко това няма да мине безследно, дори и да оцелеем. Ще боледуваме, без да знаем защо, ще стенем и ще обикаляме амбулаториите. Непосилният труд ни нанесе неизлечими рани и целият ни живот на стари години ще бъде живот на болка, на безкрайна и разнообразна физическа и духовна болка. Ала сред тези страшни бъдещи дни ще има и такива, когато ще дишаме по-леко, когато ще бъдем почти здрави и страданията няма да ни дотягат. Тези дни ще са малко. Ще са толкова, колкото дни всеки от нас е успял да „похайлазува“ в лагера.

— А „честният труд“? — обадих се аз.

— Към честен труд в лагера призовават подлеците и онези, които ни бият, осакатяват, изяждат храната ни и ни заставят да работим като живи скелети — до самата си смърт. Този „честен“ труд им е изгоден. Те вярват в него още по-малко и от нас.

Вечерта седяхме около скъпата ни печка и Федя Шчапов внимателно слушаше прегракналия глас на Савелиев.

— Та, отказах да работя. Съставиха акт — облечен според сезона…

— А какво значи това — облечен според сезона? — попита Федя.

— Е, за да не изброяват всички зимни и летни неща, които са отгоре ти. Не могат да пишат в зимния акт, че са те пратили на работа без ватенка или без ръкавици я. Колко пъти са те оставяли вкъщи, понеже си без ръкавици?

— Нас не ни оставяха — плахо рече Федя. — Началникът ни караше да правим път в снега. Иначе щеше да се нарича: останал поради „неекипиране“.

— Тъй, тъй.

— Добре, разправи за метрото.

И Савелиев разправяше на Федя за московското метро. На нас с Иван Иванович също ни беше интересно да го слушаме. Той знаеше такива неща, за които аз, московчанинът, дори нямах представа.

— Ходжата, Федя — говореше Савелиев, като се радваше, че мозъкът му все още е подвижен, — свиква мохамеданите за молитва от минарето. Всичко опитал Мохамед — тръба, тамбура, сигнални огньове — и всичко отхвърлил. Хиляда и петстотин години по-късно, по време на изпитания на влакови сигнали, станало ясно, че нито свирката, нито клаксонът, нито сирената се долавят от човешкото ухо, от ухото на машиниста в метрото така безусловно и точно, както живия глас на дежурния, който вика „Готово!“

Федя ахкаше възторжено. Той беше по-приспособен за живот в гората, по-опитен, въпреки младостта си, от всички ни. Биваше го за дърводелец, можеше да построи барачка насред тайгата, знаеше как да повали дърво и да укрепи с клони мястото за нощувка, Федя беше ловец — по неговия край си служат с оръжието още от детски години. Студът и гладът напълно бяха заличили всичките му предимства, земята пренебрегваше знанията и уменията му. Федя не завиждаше на гражданите, той просто се прекланяше пред тях и беше готов безкрай, въпреки глада, да слуша за техническите постижения, за чудесата на града.

Приятелството не се заражда нито в нужда, нито в беда. Онези „трудни“ условия на живот, които, както се разправя в художествената литература, са задължително условие за възникването на дружбата, просто са недостатъчно трудни. Ако бедата и нуждата са сплотили, ако са посели дружба между двама души, значи това не ще да е страшна нужда, не ще да е голяма беда. Такава мъка не ще да е достатъчно голяма и дълбока, щом може да се сподели с приятели. В истинската нужда се опознава само собствената душевна и телесна твърдост, определят се границите единствено на собствените „възможности“, на физическата издръжливост и моралната сила.