Варлам Шаламов: Самостоятелна норма

Вечерта, докато прибираше рулетката, надзирателят каза, че на другия ден Дугаев ще получи самостоятелна норма. Бригадирът, който стоеше до него и го молеше да му даде назаем „десетина кубика до вдругиден“, внезапно млъкна и втренчи поглед във вечерницата, която бе започнала да блещука над хълма. Баранов, с когото работеше Дугаев и който сега помагаше на надзирателя да мери извършената работа, взе лопатата и започна да стърже с нея по отдавна почистения забой.

Дугаев беше на двадесет и три години и всичко, което виждаше и чуваше тук, повече го учудваше, отколкото плашеше.

Бригадата се събра на проверка, предаде инструментите и се запъти към бараката в неравен арестантски строй. Свършил бе тежкият ден. В стола Дугаев, без да сяда, изпи направо от паницата си порцията рядка булгурена чорба. Пушеше му се. Огледа се с надежда да си изпроси от някого фас. На перваза на прозореца Баранов бе обърнал наопаки кесията си за тютюн и изгребваше върху една хартийка трошичките махорка. След като ги събра внимателно, Баранов си сви тъничка цигара и я подаде на Дугаев.

— Пуши и ми остави малко — предложи той.

Дугаев се учуди — с Баранов не бяха приятели. Впрочем при глад, студ и безсъние не се ражда никакво приятелство и Дугаев въпреки младостта си разбираше цялата несъстоятелност на поговорката за приятелството, което се проверявало в нужда. За да бъде едно приятелство истинско, трябва здравите му основи да са положени тогава, когато условията, битът още не са стигнали крайната граница, отвъд която в човека не остава нищо човешко, а има само недоверие, злоба и лъжа. Дугаев добре помнеше северната поговорка — трите арестантски заповеди: не вярвай, не се бой и не моли…

Дугаев жадно погълна сладкия дим от махорката, зави му се свят.

— Губя сили — рече той.

Баранов не каза нищо.

Дугаев се върна в бараката, легна и затвори очи. Напоследък спеше лошо, гладът му пречеше. Сънуваше много мъчителни сънища — самуни хляб, мазни чорби, от които се издигаше пара… Бавно се унасяше и въпреки това половин час преди сигнала за ставане вече беше отворил очи.

Бригадата пристигна на участъка. Всички се пръснаха по изкопите си.

— А ти почакай — рече бригадирът на Дугаев. — Надзирателят ще ти каже къде да работиш.

Дугаев седна на земята. Бе до такава степен уморен, че се отнасяше с пълно безразличие към всяка промяна в съдбата си.

По дъските затрополиха първите колички, лопатите застъргаха по камъка.

— Ела — каза му надзирателят. — Това ще е твоето място. — Той измери кубатурата на забоя и сложи знак — парче кварц.

— Дотук — рече той. Ще ти подложат дъска до голямата настилка. Ще караш там, където и другите. Ето ти лопата, кирка, лост, количка — започвай.

Дугаев послушно започна работа.

„Още по-добре“ — мислеше си той. Поне никой нямаше да мърмори, че работи лошо. Бившите орачи не бяха длъжни да разбират и да знаят, че е новак, че веднага след училище е продължил да учи в университета, а университетската скамейка я беше сменил с този забой. Всеки сам за себе си. Те не са длъжни, не трябва да разбират, че отдавна вече е изтощен и гладен, че не умее да краде. Умението да крадеш беше главната северна добродетел във всичките й разновидности, като се започне от хляба на другаря и се свърши с надписването на премии за началството в размер на хиляди рубли за несъществуващи, измислени постижения. Никой не се интересуваше, че Дугаев не може да издържи 16-часовия работен ден.

Дугаев караше, къртеше, товареше, отново караше и пак къртеше и товареше.

След обедната почивка надзирателят дойде, погледна какво е свършил и мълком си отиде… Дугаев отново къртеше и товареше. До парчето кварц оставаше още много.

Вечерта надзирателят отново се появи и размота рулетката си. Премери изработеното от Дугаев.

— Двадесет и пет процента — рече той и го погледна.

— Двадесет и пет процента. Чуваш ли?

— Чувам — отвърна Дугаев.

Цифрата го учуди. Работата беше толкова тежка, лопатата загребваше толкова малко камък, толкова тежко бе да се блъска с кирката. Цифрата — двадесет и пет процента от нормата — му се стори много голяма. Чувстваше тъпа болка в прасците, от бутането на количката непоносимо го боляха ръцете, раменете, главата. Гладът отдавна го беше напуснал. Ядеше, защото виждаше как ядат другите и нещо му подсказваше — трябва да се яде. Но не беше гладен.

— Е, какво пък — рече надзирателят преди да си тръгне. — Остани си със здраве.