Варлам Шаламов: Комбед

На следствените, които нямаха пари, би трябвало да им бъде безразлично лишаването от „лавката“. Ала не беше така.

Продуктите са донесени, започва вечерното пиене на чай. Всеки си е купил каквото иска. А онези, които нямаха пари, се чувствуваха излишни в този общ празник. Само те не споделяха нервната приповдигнатост, когато наставаше денят за „лавка“.

Да, всички ги черпеха. Но дори да изпиеха чаша чай с чужда захар и с чужд бял хляб, дори да изпушеха чужда цигара — една, втора, — всичко това не беше като „у дома“, като ако си бяха купили тези неща със свои пари. Безпаричният е толкова деликатен, че не смее да си вземе нещо в повече.

Изобретателният колективен мозък на затвора успя да намери изход, който премахваше това неестествено положение на безпаричните, който щадеше тяхното самолюбие и даваше почти официално право на всеки безпаричен да има достъп до „лавката“. Той можеше съвсем самостоятелно да харчи свои собствени пари, да купува каквото си пожелае.

Откъде се вземаха тези пари ли?

Тъкмо тогава се роди за втори път прочутата думичка от времето на военния комунизъм. Това бе думата „комбед“ — комитет на бедните. Някой неизвестен я бе подхвърлил в килията и тя се прихвана, закрепи се, плъзна се от килия в килия — чрез чукане по стените и бележки, скрити под някоя пейка в банята, разпространявана и при прехвърляне на хора от затвор в затвор.

Бутирският затвор се славеше с образцовия си ред. В огромния затвор имаше дванадесет хиляди места с непрекъснато денонощно движение на текущото население: всеки ден караха на Лубянка и от Лубянка за разпити, за очни ставки, за съд, превозваха арестантите в други затвори…

Администрацията на затвора наказваше следствените затворници за „килийни“ провинения със затваряне в Полицейската, Пугачовската, Северната и Южната кули — в специални „дисциплинарни“ килии. Имаше и кариерна пристройка, където в килиите бе невъзможно да се легне и човек можеше да спи само седнал.

Всеки ден една пета част от населението на килията го водят някъде — или „на фото“, където ги снимат по всички правила — анфас и в профил, с номер, прикрепен към пердето, пред което сядат арестантите; или да „свири на пиано“ — дактилоскопирането винаги е било задължително и кой знае защо тази процедура никога не се е смятала за унизителна; или на разпит, в крилото за разпити, по безкрайните коридори на исполинския затвор, където преди всеки завой съпровождащият щрака с ключ по медната тока на колана си, като по този начин предупреждава за появата на „таен арестант“. И докато не се чуе плясване с ръце (в Лубянка пляскат с ръце в отговор на щракане с пръсти вместо дрънчене на ключове), съпровождащият не пуска арестанта напред.

Движението е непрекъснато, безкрайно — порталът на затвора никога не се затваря за дълго — и нямаше нито един случай двама души, арестувани по едно и също дело, да се озоват в една килия.

Арестантът, прекрачил прага на затвора, излязъл от него дори само за миг, ако неочаквано пътуването му се отмени — не може да се върне обратно без дезинфекция на всичките си вещи. Такъв е редът, санитарният закон. Дрехите на онези, които често ги караха на разпит в Лубянка, се износваха бързо. И без друго в затвора горните дрехи се износват много по-бързо, отколкото на свобода — човек спи с тях, върти се върху дървените „щитове“, които покриват наровете. Тези дъски заедно с честите „въшебойки“ — „парилки“ бързо унищожават дрехите на следствените.

Колкото и да е строг контролът, „надзирателят мисли за ключовете си по-малко, отколкото арестантът за бягството“ — така твърди авторът на „Пармския манастир“.

„Комбедите“ възникнаха стихийно, като арестантска самозащита, като другарска взаимопомощ. Някой се беше сетил именно за „комитетите на бедните“. И кой знае, може би авторът, вложил ново съдържание в стария термин, лично е участвал в истинските комитети на бедните в руските села през първите революционни години. Комитети за взаимопомощ — ето какво представляваха затворническите „комбеди“.

Организацията на комбедската дейност се свеждаше до най-елементарна другарска помощ. Когато някой се записваше за продукти от „лавката“, трябваше да преведе десет процента за „комбеда“. Общата сума се делеше на броя на безпаричните в килията — всеки един от тях получаваше правото сам да си изпише продукти от „лавката“.

В килия с население от 70–80 души винаги имаше 7–8 безпарични. Често пъти се случваше един ден те да получат пари, тогава длъжникът се опитваше да върне дължимите суми на другарите си, но това не беше задължително. Просто той на свой ред отчисляваше същите тези десет процента, когато ставаше платежоспособен.