Варлам Шаламов - Колетът

— Сега ще донеса вряла вода…

— Няма нужда!

— Не, ей-сега. — И той изчезна.

Тутакси някой ме удари по главата с нещо тежко и когато дойдох на себе си и скочих, торбичката я нямаше. Всички стояха по местата си и ме гледаха със злобна радост. Развлечението беше първокласно. В такива случаи се радваха двойно: първо, на някой му е зле; второ — не ми е зле на мен. Това не беше завист, не…

Не плаках. Едва се бях спасил. Оттогава минаха тридесет години, а прекрасно си спомням полутъмната барака, злобните, радостни лица на другарите ми, яката цепеница на пода, бледите бузи на Шейнин.

Върнах се в лавката. Не молех за масло, нито за захар. Изпросих си малко хляб, прибрах се в бараката, разтопих едно канче сняг и започнах да варя сливите.

Бараката вече спеше: стенеше, хъркаше и кашляше. На печката варяхме трима, всеки своето: Свинцов възваряваше кора хляб, която беше запазил от обяда си, за да я изяде размекната, гореща, след което да изпие лакомо врялата снежна вода, миришеща на дъжд и хляб. А Губарев беше натъпкал котелката си със замръзнало зеле — щастливец и хитрец. Зелето миришеше на украински от вкусен по-вкусен борш! А аз варях сините сливи от колета. И тримата не можехме да не гледаме в чуждите съдинки.

Някой отвори с ритник вратата на бараката. От облака пара се появиха двама военни. Единият, по-младият, беше началникът на лагера Коваленко, другият, по-възрастният, началникът на мината Рябов. Рябов беше с авиационни ботуши — с моите ботуши! С мъка съобразих, че греша, че те са си неговите.

Коваленко се втурна към печката, като размахваше кирката, която носеше със себе си.

— Пак котелки! Сега ще ви дам аз едни котелки! Ще ви науча как се цапа!

Той катурна котелките със супата от кората хляб и със зелевите листа, със сливите, и проби с кирката дъната им.

Рябов си топлеше ръцете на кюнците.

— Щом има котелки, значи има какво да се вари — дълбокомислено изрече началникът на мината. — Това, знаете ли, е признак на благоденствие.

— Да беше видял какво варят — каза Коваленко, докато тъпчеше котелките.

Началниците излязоха и ние започнахме да вдигаме смачканите съдини, да събираме всеки своето: аз — плодовете, Синцов — размекналия се, безформен хляб, а Губарев — остатъците от зелевите листа. Веднага изядохме всичко — така беше най-сигурно.

Изгълтах няколко сливи и заспах. Отдавна се бях научил да заспивам преди да ми се стоплят краката — по-рано това не го можех, но опитът, опитът. Сънят приличаше на унес.

Животът се връщаше като сън — отново се отвори вратата: белите облаци пара, полегнали на пода, се плъзнаха до далечния край на бараката; хора с къси, смърдящи от прясната обработка, още неулегнали по тях бели кожуси, и нещо, рухнало на пода, нещо, което не помръдваше, не живо, което само грухтеше.

Дневалният, недоумяващ, но наведен в почтителен поклон пред белите кожуси на десетниците.

— От вашите ли е? — Надзирателят посочи купчината мръсни парцали на пода.

— Това е Ефремов — рече дневалният.

— Да знае за друг път как се крадат чужди дърва.

Ефремов остана на нара до мен седмици наред, докато не го откараха и не умря в селището за инвалиди. Бяха му „смлели“ вътрешностите — в мината имаше много майстори по тази част.

Не се оплакваше — лежеше тихо и стенеше.

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

Посылка,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16667]

Последна редакция: 2010-07-13 15:30:00