Варлам Шаламов - Клек

В Крайния север, там, където се срещат тайгата и тундрата, сред брезите-джуджета, ниските храсти на калината с неочаквано големи светложълти воднисти плодове, сред шестстотингодишните лиственици, които достигат зрелост на триста години, расте едно особено дърво — клек. Далечен роднина на кедъра, той е вечнозелен иглолистен храст със ствол, малко по-дебел от човешка ръка, дълъг два-три метра. Не е претенциозен и расте, вкопчил корени в пукнатините между камъните по планинските склонове. Той е мъжествен и упорит като всички северни дървета. Чувствителността му е невероятна.

Вече е късна есен, отдавна е време да завали сняг, да дойде зимата. По края на белия небосвод от много дни пълзят ниски, сякаш покрити със синини облаци. А днес пронизващият есенен вятър от сутринта заплашително утихна. Дали мирише на сняг? Не. Няма да вали. Клекът още не е легнал. И дните се нижат един след друг, снега го няма, облаците обикалят някъде отвъд хълмовете, на високото небе изплува бледото, малко слънце и всичко е като през есента…

А клекът се навежда. Навежда се все по-ниско, сякаш от неизмеримо, непрекъснато увеличаващо се бреме. Драска с върха си камъните и се притиска към земята, изопва изумрудените си клони. Стели се. Прилича на октопод, покрит със зелена перушина. Ляга и чака ден, втори, и ето че от бялото небе снегът вече се сипе като прах и клекът потъва в зимен сън като мечка. Върху белия хълм се издуват огромни снежни мехури — храстите на клека са легнали да зимуват.

А в края на зимата — когато снегът още покрива земята с триметров пласт, когато в клисурите виелиците са утъпкали плътния, поддаващ се само на желязото сняг — хората напразно търсят сред природата признаците на пролетта, макар че според календара тя вече би трябвало да дойде. Ала този ден не се различава от зимните — въздухът е разреден и сух, по нищо не се отличава от януарския. За щастие усещанията на човек са прекалено груби, възприятията — прекалено опростени, а и сетивата му са малко, само пет — не стигат за предсказания и отгатвания.

Природата има по-изтънчени усещания от човека. Знаем някои неща за това. Спомняте ли си за сьомгата, която идва да хвърля хайвера си само в реката, където е било хвърлено зрънцето хайвер, от което се е излюпила тази риба? Спомняте ли си за тайнствените маршрути на птичите миграции? Известни са доста растения-барометри и цветя-барометри.

И ето че сред безкрайната снежна белота, сред пълната безнадеждност изведнъж се изправя клекът. Отърсва се от снега и се изправя в целия си ръст, надига към небето зелените си, заледени, леко рижави иглички. Той чува зова на пролетта, който ние не можем да доловим, и понеже й вярва, става най-рано от всички на Север. Зимата е свършила.

Случва се и друго — запалят огън. Клекът е прекалено доверчив. Толкова не обича зимата, че е готов да повярва на топлината на огъня. Ако през зимата запалите огън близо до свития, сгърчен храст на клека, той ще се изправи. Когато огънят угасне, разочарованото дърво, плачейки от обида, отново ще се свие и ще легне на старото си място. И снегът ще го затрупа.

Не, той не само предсказва времето. Клекът е дърво на надеждата, единственото вечнозелено дърво в Крайния север. Сред белия блясък на снега матовозелените му разперени клони напомнят за юга, за топлина, за живот. През лятото той е скромен и незабележим — всичко наоколо цъфти забързано, мъчи се да смогне през краткото северно лято. Пролетните, летните и есенните цветя се надпреварват в неудържимия си буен цъфтеж. Ала есента е близо и ето, вече се ронят ситните жълти иглички, и листвениците се оголват, бледожълтата трева се свива и изсъхва, гората опустява отдалеч се вижда как сред жълтеникавата трева и сивия мъх в гората пламтят огромните зелени факли на клека.

Клекът винаги ми се е струвал най-поетичното руско дърво, по-красиво от прочутата плачеща върба, от чинара, от кипариса. И повече топли, когато го запалиш.

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

Стланик,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)