Варлам Шаламов: В преследване на локомотивния дим

— Влезте.

Кондаков седеше на масата, беше разкопчал китела си и търкаше червената следа, оставена от яката върху охранения му бял врат.

— Фелдшерът на района. Разрешете да се обърна по личен въпрос.

— По време на пътуване не говоря с никого.

— Очаквах това — отвърнах му студено и спокойно. — Написал съм писмо-заявление. Ето го — вътре пише всичко. Надявам се, че няма да ми откажете да го прочетете, когато сметнете за възможно.

На Кондаков му стана неудобно и той престана да се занимава с яката на ризата си. Все пак беше инженер, човек с висше образование — нищо, че беше техническо.

— Седнете. Кажете какво има.

Седнах и му разправих.

— Ако всичко е така, както казвате, обещавам да ви освободя от работа веднага щом се върна в управлението. След десет дни.

И Кондаков си записа името ми в едно миниатюрно тефтерче.

След десет дни ми позвъниха от управлението — обадиха ми се приятели, ако изобщо имах такива там. Или просто любопитни, зрители, а не актьори, които часове наред, години наред наблюдаваха как рибата се опитва да се измъкне през прокъсаната мрежа, как лисицата си прегризва лапата, за да се изскубне от капана. Наблюдаваха, без да се опитват да отворят капана и да пуснат лисицата. Просто наблюдаваха борбата на животното с човека.

Телефонограма — от района до управлението за моя сметка. Бях измолил от началника на района разрешение да я пратя… Никакъв отговор.

Дойде колимската зима. Потоците се покриха с тънък лед и само тук-там по бързеите течеше, бързаше, живееше водата, от която се издигаше пара като от локомотив.

Трябваше да се бърза, да се бърза.

— Изпращам в управлението един тежко болен — доложих на началника. Болният беше с остър язвен стоматит в резултат от системно недояждане, от авитаминоза; язвен стоматит, който лесно можеше да бъде сбъркан с дифтерит. Имахме право да изпращаме в такива случаи; нещо повече — бяхме длъжни да изпращаме хората. По заповед, по закон, по съвест.

— А кой ще го съпровожда?

— Аз.

— Сам ли?

— Да. Ще затворим медицинския пункт за една седмица.

Това се беше случвало и преди, началникът го знаеше.

— Ще направя опис. За да няма кражби. И ще запечатам шкафа с печата на инспектора.

— Виж, това е добре. — Началникът се успокои. Тръгнахме с попътни коли, замръзвахме, спирахме да се сгреем на всеки тридесет километра — и на третия ден още по светло стигнахме в управлението, обгърнато от жълто-бяла дневна колимска мъгла.

Първият човек, когото видях, беше фелдшерът Цапко, началникът на санитарния отдел.

— Докарах един тежко болен — доложих, но Цапко гледаше не към него, а към куфарите ми — имах даже куфари: шперплатови, собственоръчно направени, в които се намираха книгите ми, един евтин памучен костюм, възглавница, одеяло… Цапко разбра всичко.

— Без началника не мога да ти разреша да заминеш. Отидохме при него. В сравнение с инженер-полковник Кондаков това беше малък началник. По несигурния му тон и колебливите отговори разбрах, че са дошли някакви нови заповеди, нови „разяснения“.

— Не искаш ли да останеш още една зима? — Беше краят на октомври. Зимата вече бе в разгара си.

— Не.

— Е, какво пък. Щом не иска, не го дръжте…

— Слушам, другарю началник! — Цапко се изпъна пред началника на лагера, удари токове и излязохме в мръсния коридор.

— Та така — с удоволствие рече Цапко. — Постигна каквото искаше. Свободен си да вървиш където щеш. Заминавай за континента. На твоето място ще постъпи фелдшерът Новиков. И той като мен идва от фронта, от войната. Ще се върнеш с него там, откъдето си дошъл — да предадеш всичко, както си му е редът, след това заповядай да се разплатим.

— Да пътувам пак триста километра? После обратно — че това ще трае цял месец. Не по-малко.

— Нищо повече не мога да направя. Каквото можах — сторих го.

Разбрах, че и разговорът с началника на управлението беше лъжа, бил е предварително подготвен.

В Колима човек не бива да се съветва с никого. Затворникът и бившият затворник нямат приятели. Още първият човек, който ти дава някакъв съвет, ще изтърчи при началника, за да му разправи всичко, за да издаде другаря си, да прояви бдителност.

Цапко отдавна си беше отишъл, а аз все седях на пода в коридора и пушех ли, пушех.

„Какъв е този Новиков? Фронтови фелдшер ли?“

Намерих го. Беше един зашеметен от Колима човек. Самотата му, трезвите размисли, несигурният поглед говореха, че Колима за него се бе оказала съвсем не такава, каквато е очаквал, когато се е впуснал на лов за многото лесни пари. Новиков бе прекалено новак, прекалено фронтовак.