Варлам Шаламов: На вересия

Играеха на карти при забойния колар Наумов. Дежурните надзиратели никога не се отбиваха в бараката на коларите, като с право смятаха, че главното им задължение е да наблюдават осъдените по член петдесет и осми. А конете по принцип не се поверяваха на контрареволюционерите. Наистина, началниците-практици скришом мърмореха: така се лишаваха от най-добрите, най-съвестните работници, но в това отношение инструкцията бе ясна и категорична. С една дума, при коларите беше най-безопасно и апашите се събираха там за своите комарджийски двубои.

В десния ъгъл на бараката, върху долните нарове, бяха постлани шарени памучни одеяла. Към ъгловия стълб бе прикрепена с тел горяща „колимка“ — саморъчно направена лампа, която гори с бензинови пари. На капака на консервена кутия се запояват три-четири медни тръби — това е цялото приспособление. За да се запали лампата, върху капака се слагат горещи въглени, бензинът отвътре се нагрява, парите излизат по тръбичките и горят, запалени с кибритена клечка.

Върху одеялата имаше мръсна пухена възглавница, а от двете й страни седяха по бурятски с кръстосани крака партньорите — класическата поза на затворническата комарджийска битка. На възглавницата лежеше чисто ново тесте карти. Те не бяха обикновените, а изработени в затвора, майсторите по тази част ги правеха с необикновена бързина. За това е нужна хартия (каква да е книга), парче хляб (което да се сдъвче и да се прецеди през парцалче, за да се получи нишесте — за залепване на листовете), парче химически молив (вместо печатарско мастило) и нож (за изрязване шаблоните на боите, както и на самите карти).

Днешните бяха току-що направени от едно томче на Виктор Юго — вчера някой бе забравил книгата в канцеларията. Хартията беше плътна, дебела — не се наложи отделните листове да се слепват, както се прави, когато хартията е по-тънка. По време на честите обиски химическите моливи неумолимо се изземват. Отнемат ги и при проверките на получените колети. Това се прави не само с цел да се „пресече“ възможността за изготвяне на документи и печати(такива художници имаше много), но и за да бъде унищожено всичко, което би могло да съперничи на държавния монопол върху картите. От химическите моливи се прави мастило и през изрязаните шаблони се нанасят рисунките — дами, валета, десетки от всички бои… Те не се различават по цвят, пък и играчите нямат нужда от това. На вале пика например съответства изображение на пики в двата противоположни ъгъла на картата. Разположението и формата на рисунката не са се променяли от столетия: умението със собствените си ръце да направиш тесте карти е част от „рицарското“ възпитание на младия апашор.

Единият от играчите потупваше тестето с незнаещите що е труд тънки, бели пръсти на мръсната си ръка. Нокътят на кутрето му беше неестествено дълъг — също апашки шик, както и „фиксите“ — златни, тоест бронзови коронки, поставяни върху съвсем здрави зъби. Дори имаше майстори — самозвани зъботехници, те добре припечелваха от изработването на такива коронки, които винаги се търсеха много. Що се отнася до ноктите, в бита на „престъпния свят“ би навлязло и лакирането, ако имаше откъде да се намери лак в условията на затвора. Един такъв добре гледан жълт нокът проблясваше като скъпоценен камък. Притежателят на този нокът прокарваше лявата си ръка през светлите си лепкави, мръсни коси. Имаше грижливо поддържан алаброс. Ниско чело без нито една бръчица, жълти рошави вежди, малки устица. Всичко това придаваше на физиономията му важното качество за външността на един крадец — да е незабележим. Човек го поглежда и начаса го забравя, чертите му се губят, а при нова среща не можеш да го познаеш. Това беше Севочка, прочутият познавач на „терцата“, „щоса“ и „бурата“ — трите класически игри на карти, вдъхновеният тълкувател на хилядите картоиграчески правила, чието строго спазване е задължително в едно истинско сражение. За него казваха, че е прекрасен „фаткаджия“, тоест демонстрира умение и ловкост на мошеник. Разбира се, че беше такъв: честната апашка игра е именно игра на надлъгване; наблюдавай и разобличавай противника си — това е твое право; но умей да го излъжеш и ти, умей да „докажеш“ съмнителната си печалба.

Играят винаги двама един срещу един. Никой от майсторите не се унижаваше да участва в групови игри от сорта на „двадесет и едно“. Не се страхуват да играят срещу силни „фаткаджии“ — също както в шаха, където истинският боец търси най-силния противник.