Варлам Шаламов - Надгробно слово

Златните рудници превръщаха здравите хора в инвалиди за три седмици: гладът, липсата на сън, многочасовият тежък труд, побоите… В бригадата се включваха нови хора и Молох ги дъвчеше…

Към края на сезона в бригадата на Иванов не остана никой освен бригадира Иванов. Другите отиваха в болницата „под хълма“ и на „витаминни“ командировки, където хранеха веднъж дневно и нямаше как да се получи повече от 600 грама хляб. През онази есен с Романов не бяхме събирачи на иглички. Бяхме в „строителството“. Строяхме си къща за зимата — през лятото живеехме в парцаливи палатки.

Пространството бе измерено с крачки, побихме колчета и започнахме да майсторим два реда рехава ограда. В пространството между редовете насипвахме парчета замръзнал мъх и торф. Вътре имаше нарове от пръти, на един етаж. По средата беше сложена желязна печка. За всяка нощ получавахме дажба дърва, изчислена емпирично. Ала нямахме нито трион, нито брадва — тези остри и режещи предмети се пазеха при войниците от охраната, които живееха в отделна, подсилена, обкована с шперплат палатка. Трионите и брадвите се раздаваха само сутрин, по време на развода за работа. Работата е там, че на съседната „витаминна“ командировка няколко души криминални бяха нападнали бригадира си. Апашите умират да театралничат и така го постигат в живота, че дори Евреинов би им завидял. Решават да убият бригадира и посрещат с възторг предложението да му отрежат главата с трион. Отрязали му главата с най-обикновена бичкия. Ето защо имаше заповед, с която се забраняваше да се оставят за през нощта брадви и триони на затворниците. Защо само през нощта ли? Никой никога не търсеше логика в заповедите.

Как да режем дървата, за да се побират в печката? По-тънките ги чупехме с крака, а дебелите на цяла връзка ги пъхахме в по-тънкия край напред в отвора на горящата печка и те постепенно изгаряха. Някой ги бутваше с крак по-навътре — винаги имаше кой да се погрижи. Отблясъкът от отворената вратичка на печката всъщност беше единствената светлина в нашия дом. Докато земята не побеля, вятърът се разхождаше из къщата както си ще, но после натрупахме сняг покрай стените, заляхме го с вода и зимовището ни стана готово. За врата ни служеше парче брезент.

Та тук, именно в тази барака, срещнах Роман Романович. Той не ме позна. Облечен беше като огън, както казват апашите — винаги много точни: фъндъци памук стърчаха от ватенката, от панталона, от ушанката му. Явно много пъти му се беше налагало да търчи „за въгленче“ за цигарата на някой криминален… Очите му блестяха с гладен блясък, а бузите му бяха румени като преди, само дето не приличаха повече на балони, а единствено скулите му бяха покрити с опъната кожа. Роман Романович лежеше в ъгъла и дишаше шумно. Брадичката му се вдигаше и спущаше.

— Отива си — рече Денисов, неговият съсед. — Има хубави партенки — той чевръсто свали плъстените ботуши от краката му и размота все още здравите зелени партенки, направени от одеяло… — Та така — каза той и ме погледна заплашително. Ала на мен ми беше все тая.

Изнесоха трупа на Романов, докато ни строяваха преди развеждане за работа. Ушанката му също я нямаше. Пешовете на разкопчаната му връхна дреха се влачеха по земята.

Умрял ли е Володя Доброволцев, пойнтистът? Какво е това пойнтист — професия или националност? Това беше работа, която будеше завист в бараките на петдесет и осми член. Отделните бараки за политическите в общия лагер, където бяха бараките и за битоваците, и за рецидивистите, заградени с една обща ограда, бяха, естествено, юридическа подигравка. Не можеха да предпазят никого от нападенията на измета и кървавото апашко разчистване на сметки.

Пойнтът представлява желязна тръба, през която минава гореща пара. Тази пара стопля скалите, замръзналия чакъл, работникът от време на време изгребва размразения трошляк с една метална черпалка, голяма колкото човешка длан, с триметров сап.

Работата се води квалифицирана, понеже пойнтистът трябва да отвърта и завърта крановете за горещата пара, която идва по тръби от бойлера в една барака — примитивно парно приспособление. Да си бойлерист беше дори по-добре и от пойнтист. Не всеки инженер-механик от политическите можеше да мечтае за подобна работа. И не защото се искаше квалификация. Работата на пойнтиста беше свързана с топлина. Беше чиста случайност, че от хилядите хора на тази работа бе изпратен Володя, но това го преобрази. Нямаше повече грижата да се чуди как да се стопли — тази вечна мисъл… Сковаващият студ не пронизваше цялото му същество, не спираше работата на мозъка му. Горещата тръба го спасяваше. Ето защо всички завиждахме на Доброволцев.