Варлам Шаламов - Моят процес

Знаех, че всеки момент мога да получа нова присъда. Много добре познавах лагерните традиции в това отношение. През 1938 година, през тази страшна колимска година, „завеждаха дела“ срещу всички, чиито присъди бяха малки и изтичаха. Винаги правеха така. Тук, в наказателната зона на Джелгала, пристигнах като „престоял“. Присъдата ми бе изтекла през януари четиридесет и втора, но не ме освободиха, а бях „оставен в лагера до края на войната“, както хиляди, десетки хиляди други. До края на войната! Беше трудно да се изкара един ден, да не говорим за година. Всички „престояли“ ставаха обект на повишено внимание от страна на следствените власти. Усилено ми бяха „фабрикували дело“ и в Аркагала, откъдето бях пристигнал в Джелгала. Ала не успяха. Само ме прехвърлиха в наказателната зона, което, разбира се, само по себе си беше зловещ признак. Но защо да се измъчвам с мисли за нещо, което не мога да променя?

Знаех, естествено, че трябва да съм извънредно внимателен в приказките, в поведението си — нали не бях фаталист. И все пак от това, че знаех, че предвиждах всичко, не се променяше нищо. През целия си живот не можах да се накарам да нарека някой подлец честен човек. И си мисля, че е по-добре да не живееш, щом не можеш да разговаряш с хората или трябва да говориш противоположното на онова, което мислиш.

Какъв е смисълът на човешкия опит — казвах си, седнал на земята под тъмния прозорец на Фьодоров. Какъв е смисълът да знаеш, да чувствуваш, да се досещаш, че този човек е доносник, „певец“, а онзи — подлец, пък хей онзи там — отмъстителен страхливец? Че ми е по-изгодно, по-полезно, по-спасително да съм им приятел, отколкото враг. Или поне — да си трая. Човек непрекъснато трябва да лъже — тях, себе си — и това е непоносимо трудно, много по-трудно, отколкото да се казва истината. Какъв е смисълът на това, щом не мога да променя поведението си, характера си? За какво ми е тогава този проклет „опит“?

В стаята светна лампа, някой дръпна пердето, вратата на къщата се отвори и дневалният ми махна от прага, викаше ме да вляза.

Цялата малка, с нисък таван стаичка — служебният кабинет на инспектора от районния отдел — бе заета от огромно писалище с безброй чекмеджета, отрупано с папки, моливи и тетрадки. Освен писалището в стаята с мъка се бяха побрали и два саморъчно направени стола. На единия, който беше боядисан, седеше Фьодоров. Вторият — без боя, лъснал от стотиците арестантски задници, бе предназначен за мен.

Фьодоров ми посочи стола, зашумоля с бумагите и „делото“ започна…

Съдбата на затворника в лагера може да бъде „пречупена“, т.е. може да бъде променена от три неща: тежка болест, нова присъда или нещо необичайно. В живота ни необичайните, странните неща никак не са малко.

Отслабвайки с всеки изминал ден в забоите на Джелгала, аз се надявах, че ще успея да попадна в болницата и там или ще си умра, или ще позаякна, или ще ме пратят някъде другаде. Падах от умора, от слабост, докато вървях, си влачех краката и най-малката неравност, камъче или тънка греда на пътя ми бяха непреодолими. Но по време на всеки амбулаторен прием лекарят ми сипваше в ламариненото черпаче порция разтвор на калиев хиперманганат и хриптеше, без да ме погледне в очите: „Следващият!“. Калиевият хиперманганат го даваха да се пие срещу дизентерия, мажеха с него измръзванията, раните, изгарянията. Калиевият хиперманганат беше универсално и уникално лечебно средство в лагера. Нито веднъж не ме освободиха от работа — простодушният санитар обясняваше, че „лимитът е изчерпан“. Контролни цифри по буква „В“ — временно освободени от работа — наистина имаше: за всеки лагерен пункт, за всяка амбулатория. На никой не му се искаше да „завишава“ лимита — прекалено мекушавите лекари и фелдшерите-затворници ги очакваше обща работа. Планът беше Молох, който искаше човешки жертви.

През зимата Джелгала бе посетена от голямото началство. Пристигна Драбкин, началникът на колимските лагери.

— Знаете ли кой съм аз? Аз съм най-главният — Драбкин беше млад, назначен съвсем наскоро.

Заобиколен от тълпа телохранители и местни началници, той мина из бараките. В нашата барака все още имаше хора, които не бяха загубили интереса си към разговорите с голямото началство. Някой попита Драбкин:

— Защо държат тук десетки хора без присъди — онези, които отдавна са си ги излежали?

Драбкин бе подготвен за този въпрос:

— Нима нямате присъда? Не са ли ви чели, че сте задържани до края на войната? Тъкмо това е присъдата. Това означава, че трябва да се намирате в лагера.