Варлам Шаламов: Май

Супата — първото блюдо — също беше по лендлиз: с миризма на свинско задушено, с влакна месо, които приличаха на туберкулозни пръчици, гледани под микроскоп — имаше ги в паницата с обеда на всеки един от нас.

Разправяха, че имало и салам, консервиран салам, но за Андреев той си остана легенда, както и кондензираното мляко „Алфа“, което мнозина си спомняха от детските години, от колетите на „Ара“, фирмата „Алфа“ още съществуваше.

По линията на лендлиза бяха и червените кожени обувки с дебела подметка. Раздаваха ги само на началството — дори не всеки майстор от мините можеше да получи от тях. За началниците бяха и кутиите с „комплекти“ — костюми, сака и ризи с вратовръзки.

Разправяха, че имало и вълнени дрехи, събрани от американското население, но до затворниците те не стигаха — жените на началниците много добре отбираха от качеството им.

Затова пък до затворниците достигаха инструментите. Те също бяха по лендлиз — криви американски лопати с къси боядисани дръжки. Личеше си, че някой беше мислил каква да бъде формата им. От лопатите всички бяха доволни. Боядисаните дръжки се махаха и се слагаха нови, прави и дълги, по мярка за всеки — краят на дръжката трябваше да стига до брадата на човека.

Ковачите леко поизправяха върховете на лопатите, заостряха ги — получаваха се един път инструменти.

Американските брадви бяха много лоши. Не брадви, а брадвички, като индиански томахавки в книжките на Майн Рид, и не ставаха за сериозна дърводелска работа. Брадвите по лендлиз направиха силно впечатление единствено на майсторите на мебели — инструментите с хилядолетна история явно отмираха.

Жагите бяха тежки, дебели, неудобни за работа.

За сметка на това смазката беше великолепна — бяла като масло, без миризма. Криминалните се опитаха да я пробутват за краве масло, но в мините вече нямаше никой в състояние да купува краве масло.

„Студебейкърите“, получени по лендлиз, препускаха нагоре-надолу по стръмните хълмове на Колима. Това беше единствената кола в Далечния север, която не се плашеше от баирите.

Огромните „Даймонди“, също получени по линията на лендлиз, влачеха деветдесет тона товар.

Лекувахме се също по лендлиз — медикаментите бяха американски и за първи път се появи чудодейният в началото сулфидин. Лабораторният инвентар беше подарък от Америка. Рентгенови апарати, гумени грейки и термофори…

За това, че белият американски хляб ще свърши, се говореше още миналата година, след Курската дъга, но Андреев не се вслушваше в тези лагерни „партенки“. Да става каквото ще. Беше минала още една зима, той все още бе жив — той, който кроеше планове най-много до вечерта.

— Черничък ще има скоро, черничък. Черен хляб. Нашите наближават Берлин.

— Черният е по-здравословен, така казват докторите.

— Значи американците са глупаци, така ли?

На тази бъдеща мина нямаше нито един радиоапарат.

„Инфекция на убийството“, както казваше Воронов — спомни си Андреев; Убийството е заразно. Щом някъде убият бригадира си — веднага се намират подражатели и бригадирите определят хора, които да дежурят, докато те спят, да охраняват бригадирския сън. Но всичко бе напразно. Един го съсекли, на втори му пръснали главата с лост, на трети му прерязали врата с трион…

Само преди месец Андреев си седеше край огъня — беше негов ред да се топли. Смяната привършваше, огънят беше започнал да изгасва и поредните четирима арестанти седяха, наобиколили пламъка, с протегнати към него и към отиващата си топлина ръце. Всеки докосваше червените въглени с голите си длани, с измръзналите си, безчувствени пръсти. Бялата мъгла лежеше с цялата си тежест върху плещите им, гърбовете и раменете им трепереха и желанието им да се притиснат към огъня ставаше още по-силно, не смееха да се изправят, да се огледат, нямаха сили да станат и да отидат по местата си, всеки в своя шурф, където копаеха ли, копаеха… Нямаха сили да станат и да се отдалечат преди задалият се бригадир да е стигнал до тях.

Андреев лениво размишляваше с какво ли ще ги налага бригадирът, ако реши да ги бъхти. Явно с някоя главня или с камък… по-вероятно с главня…

Бригадирът вече беше на десетина крачки от огъня. Изведнъж от един изкоп близо до пътеката, по която вървеше, изпълзя човек с лост в ръка. Настигна бригадира и замахна. Онзи рухна по очи. Човекът захвърли лоста в снега и мина край огъня, до който седеше Андреев с тримата други работници. Запъти се към големия огън, където се грееше конвоят.