Варлам Шаламов - Лида

На практика решението за хоспитализацията на всеки един болен зависеше от Крист. Лекарите го знаеха, дори получаваха — разбира се, на думи — преки указания за това от началника.

Преди около две години дежурният лекар, бивш затворник, дръпна Крист настрана…

— Тук има едно момиче…

— Никакви момичета.

— Чакай. Аз не го познавам. Ето каква е работата.

Лекарят зашепна на ухото на Крист груби, отвратителни неща. Накратко, началникът на едно лагерно учреждение, на някакво лагерно отделение, преследвал секретарката си — „битовачка“, естествено. Лагерният й съпруг отдавна бил пратен в дисциплинарната мина по заповед на началника. Но момичето не пожелало да живее с началника. И ето че сега, пътьом — етапът минаваше покрай болницата, — тя прави опит да се „скатае“ тук, за да се спаси от преследванията. След оздравяване болните от централната болница не ги връщат на старите им места — щяха да я изпратят другаде. Може би някъде, където началникът нямаше да може да я открие.

— Виж какво — рече Крист! — Я да го видя това момиче.

— То е тук. Влез, Лида!

Пред Крист застана ниско русо момиче и смело посрещна погледа му.

Ех, колко хора се бяха изнизали пред очите на Крист. Колко хиляди очи бе разбрал и разгадал. Крист грешеше рядко, много рядко.

— Добре — рече той. — Оставете я в болницата.

Началничето, което бе докарало Лида, хукна да протестира. Но за надзирателите от болницата един младши лейтенант не е кой знае какъв чин. Не го пуснаха в болницата. До полковника — началника на болницата — лейтенантът така и не стигна, успя да проникне само при майора, главния лекар. Едва дочака да го приемат, доложи по какъв въпрос е дошъл. Главният лекар го помоли да не учи лекарите от болницата кой е болен, а кой — не. Освен това защо лейтенантът се интересува толкова много от съдбата на секретарката си? Да помоли в местния лагер да му дадат някоя друга. И ще му я изпратят. С една дума, главният лекар няма повече време. Следващият!…

Лейтенантът си замина с псувни и завинаги изчезна от живота на Лида.

Лида се закрепи в болницата, работеше нещо в кантората, участваше в художествената самодейност. Крист така и не разбра по кой член бе осъдена — никога не се интересуваше от присъдите на хората, с които се бе срещал в лагера.

Болницата беше голяма. Огромна триетажна сграда. Два пъти в денонощието конвоят докарваше смените от лагерната зона — лекари, сестри, фелдшери, санитари, персоналът безшумно се преобличаше в съблекалните, безшумно плъзваше из отделенията на болницата и едва когато стигаше до работните си места, се превръщаше във Василий Фьодорович, Ана Николаевна, Катя или Петя, Васка или Женка, Дългия или Рижавата — в зависимост от длъжността — лекар, сестра, санитар или лице от „външния“ обслужващ персонал.

Тъй като по всяко време от денонощието имаха нужда от него, Крист не се прибираше в лагера. Понякога случайно се срещаха с Лида, усмихваха се един на друг. Всичко това бе преди три години. В болницата вече на два пъти бяха сменени началниците на „частите“. Никой дори не си спомняше как Лида бе попаднала тук. Помнеше единствено Крист. Трябваше да разбере дали и Лида помни.

Решението бе взето и по време на едно общо събрание на персонала Крист се приближи до Лида.

Лагерът не обича сантименталностите, не обича дългите, излишни предговори и обяснения, не обича различните „подходи“.

И Лида, и Крист бяха стари колимчани.

— Слушай, Лида — ти работиш в отчетната част, нали?

— Да.

— Ти ли печаташ документите за освобождаване?

— Да — рече Лида. — Понякога ги печата и началникът. Но той печата лошо, само разваля бланките. Затова всички тези документи ги печатам аз.

— Скоро ще ти дадат моите…

— Честито… — Лида махна някаква невидима прашинка от престилката на Крист.

— Ще печаташ и старите ми присъди — нали има такава графа?…

— Да, има.

— В думата „КРТД“ пропусни буквата „Т“.

— Разбрах — каза Лида.

— Ако началникът забележи, когато му го дадеш за подпис — усмихни се и кажи, че си сбъркала. Развалила си бланката…

— Знам какво да кажа…

Обслужващият персонал вече се строяваше за излизане на работа.

Минаха две седмици и Крист го извикаха, за да му връчат справка за освобождаване — без буквата „Т“.

Двамина негови познати инженери и един лекар отидоха заедно с Крист в паспортния отдел, за да видят какъв паспорт ще му дадат. Или щяха да му откажат като на… Документите се предаваха през едно прозорче, отговорът идваше след четири часа. Крист обядва при един познат лекар без никакво вълнение. Във всички подобни случаи човек трябва да се застави да обядва, вечеря и закусва.