Варлам Шаламов - Льоша Чеканов, или съобвиняемите в Колима

Льоша Чеканов, земеделец по потекло и техник-строител по образование, беше мой съсед по нар в 69-а килия на Бутирския затвор през пролетта и лятото на 1937 година.

Като ветеран в килията, аз оказах първа помощ на Льоша Чеканов, както и на много други: бих му първата инжекция, инжектирах му еликсир на бодростта, надеждата, хладнокръвието, яда и самолюбието — сложен лекарствен състав, необходим на човек в затвора, особено ако е новак. Същото чувство криминалните — а няма спор, че те имат вековен опит — изразяват в три познати заповеди: не вярвай, не се бой и не моли.

Духът на Льоша Чеканов беше закрепен и през юли той пое към далечните колимски земи. Льоша беше осъден в същия ден, в който и аз, по същия член и със същата присъда. Караха ни за Колима в един и същи вагон.

Ние не оценихме по достойнство коварството на началството — към времето на нашето пристигане земният рай Колима трябваше да се превърне в земен ад.

Караха ни на Колима, за да умрем и от декември 1937 година ни хвърлиха във вихъра на побоища, глад и гаранински екзекуции. Ден и нощ се четяха списъци на разстреляните.

Всички, които не загинаха в Серпентинката — следствения затвор на Планинското управление, където през 1938 година разстреляха десетки хиляди, като заглушаваха стрелбата с ръмжене на трактори, — после бяха разстрелвани по списък, четен по два пъти на ден по време на сутрешния и на вечерния развод под звуците на оркестър, който свири туш. Аз случайно останах жив след тези кървави събития, но не избегнах своята участ, набелязана още в Москва: през 1943 година получих нова десетгодишна присъда.

„Издрапвах“ десетки пъти, скитах се от забоя до болницата и обратно и към декември четиридесет и трета бях изпратен за кратко сред онези командировани, които строяха нова мина — „Спокойни“.

Десетниците или както ги наричат на колимски — наблюдателите, за мен бяха лица от прекалено висок ранг, с особена мисия, с особена съдба, чиито линии на живота не можеха да се пресекат с моите.

Нашият десетник беше прехвърлен някъде. Всеки арестант има съдба, която се преплита с битката между някакви по-висши сили. Човекът-арестант или арестантът-човек, без изобщо да знае, става оръдие в някакво чуждо сражение и знае за какво загива, но не знае защо. Или пък знае защо, но не знае за какво.

Та точно по законите на тази тайнственост на съдбата, нашият десетник беше свален и преместен някъде. Аз не знаех, пък и не ми трябваше да знам, нито фамилното име на десетника, нито новото му назначение.

В нашата бригада, където имаше само десет „пътника“, беше назначен нов десетник.

Колима, пък и не само Колима, се отличава с това, че там всички са началници, всички. Дори в малка бригада от двама души има един старши и един младши; при цялата универсалност на двоичната система, хората никога не се делят на равни части, двама души не се делят на равни части. За всеки пет човека се излъчва по един постоянен бригадир, който, разбира се, не е освободен от работа, а си е същият такъв бачкатор. А за бригада от петдесет човека винаги има и по един освободен бригадир, тоест бригадир с тояга.

Ама нали си живееш без надежди, пък и колелото на съдбата е необяснимо.

Да бъде оръдие на държавната политика, средство за физическо унищожение на политическите врагове на държавата — ето я главната роля на бригадира в производството, и то най-вече в това производство, което обслужва лагери за унищожение.

Тук бригадирът никого не може да защити, той самият е обречен, но той драпа нагоре, хваща се за всички сламки, които му подхвърля началството и погубва хората в името на собственото си призрачно спасение.

Подборът на бригадири е първостепенна задача на началството.

Бригадирът е като майка-кърмилница на бригадата, но само в онези предели, които са му определени свише. Той самият се намира под строг контрол, от който на мините няма измъкване — инспекторът от следващата контрола може да разобличи фалшивите изкопани кубици, да покаже, че са надписани и тогава на бригадира му е спукана работата.

Затова бригадирът върви по проверен и сигурен път — да избива тази кубатура от пътниците-бачкатори, да я избива в най-реалния физически смисъл — с кирка по гърба, а щом вече спре да има нещо за избиване, бригадирът би трябвало да се превърне в бачкатор и лично да сподели съдбата на убитите от него хора.

Обаче не става така. Бригадира го преместват в нова бригада, за да не му се губи опитът. Бригадирът започва да се оправя с новата бригада. Бригадирът оцелява, а бригадата му е в земята.