Уговорката е била такава: пратят ли ги в специалния лагер „Берлаг“, и тримата ще се самоубият, но в този свят с номерата няма да отидат.
Това е редовната лагерна грешка. Всеки лагерник се държи за преживения ден и мисли, че някъде извън неговия свят има и по-лоши места от онова, в което е прекарал нощта. И това е вярно. Такива места съществуват и опасността да те преместят там винаги виси над главата на арестанта — затова нито един лагерник не се стреми да замине занякъде. Дори пролетните ветрове не навяват желания за промяна. Промяната винаги е опасна. Това е един от важните уроци, усвоени от човека в лагера.
В промяната вярват онези, които не са били в лагер. Лагерникът е против всякакви промени. Колкото и лошо да е тук — там зад ъгъла може да е и по-лошо.
Оттам дошло и решението да умрат в решителния час.
Художникът-модернист Анти, естонец, почитател на Чурльонис, говорел естонски и руски. Недипломираният лекар Драудвилас, литовец, студент пети курс, любител на Мицкевич, говорел литовски и руски. Студентът втори курс на медицинския факултет Гарлейс говорел латвийски и руски.
И тримата балтийци си обсъждали самоубийството на руски език.
Анти, естонецът, бил мозъкът и волята на тази балтийска хекатомба.
Но как да стане това?
Трябва ли да има писма? А завещания? Не. Анти бил против писмата, пък и Гарлейс също. Драудвилас бил „за“, но приятелите го убедили, че ако опитът е неуспешен, писмата ще се превърнат в обвинение, усложнение, което изисква обяснения по време на разпит.
Решили да не оставят писма.
И тримата отдавна били влезли в тези списъци, и всички знаели: чака ги лагер с номер, а това е специален лагер. И тримата решили да не предизвикват повече съдбата. Драудвилас бил лекар и специалният лагер с нищо не го заплашвал. Но литовецът си спомнил колко трудно му било да получи медицинска работа в най-обикновен лагер. Значи тук е трябвало чудо да стане. Така мислел и Гарлейс, а художникът Анти разбирал, че неговото изкуство е по-лошо дори и от изкуството на актьора и певеца, и почти със сигурност няма да е нужно в лагера, както и до този момент не е било нужно.
Първият начин за самоубийство бил да се хвърлят под куршумите на конвоя. Но това щяло да означава рани и побоища, защото кого ще ти застрелват на място? Лагерните стрелци са като войниците на крал Джордж от пиесата на Бърнард Шоу „Ученикът на дявола“ и могат да пропуснат целта. Конвоят не давал надежди и този вариант отпаднал.
Да се удавят в реката? Колима била наблизо, но наоколо била зима и къде можела да се намери дупка, през която да ти мине тялото. Триметровият лед изпълвал почти мигновено пукнатините пред очите на всички. Да се намери въже било лесно. Това бил сигурен начин. Но пък къде можел да се обеси един самоубиец — на работа, в бараката? Нямало такова място. Щели да те спасят и да те посрамят завинаги.
Да се застрелят? Затворниците нямали оръжие. Да нападнеш конвоя било по-лошо и от това да избягаш от конвоя. Мъки, а не смърт.
Да си прережат вените като Петроний било съвсем невъзможно. Нужна била топла вода, вана, инак човек можело да остане инвалид с обезформени ръце — инвалид, който е проявил доверие към природата и към собственото си тяло.
Оставала само отровата — чаша цикута. Това бил сигурният начин.
Но какво да използват като отрова? Нали нямало как да намерят цианкалий. Но пък болницата и аптеката са хранилище за отрови. Отровата се изписва на болни, за да унищожи болестта и да даде място на живота.
Не, само отровата оставала. Само чаша с цикута — Сократовия смъртоносен бокал.
Намерили цикута, а Драудвилас и Гарлейс гарантирали, че тя действа безпогрешно.
Използвали фенол. Разтворена карболова киселина. Най-силният антисептик, постоянните запаси от който се пазели в шкафчето на същото хирургическо отделение, в което работели Драудвилас и Гарлейс.
Драудвисал показал тази заветна бутилка на Анти — естонеца.
— Като коняк е — казал Анти.
— Прилича.
— Ще направя етикет с „три звезди“.
Спецлагерът събира жертвите си веднъж на три месеца. Правят се внезапни проверки, тъй като дори в такива учреждения, каквато е Централната болница, има места, в които можеш да се „скатаеш“ и да изчакаш преминаването на опасността. Но ако не си способен да се „скатаваш“, тогава трябва да се облечеш, да си събереш нещата, да си оправиш дълговете, да седнеш на пейката и търпеливо да чакаш дали таванът няма да падне върху главите на пристигналите или, в другия вариант — върху твоята глава. Трябва покорно да чакаш дали началникът на болницата няма да те остави, дали няма да измоли от купувачите стока, която е важна за началника, но безразлична на купувача.
Читать дальше