Николай Гогол - Мъртви души

Изглеждаше, че всичко спомагаше да излезе от него нещо свястно. Дванайсетгодишно момче, остроумно, с известна склонност към размисъл, полуболнаво, той попадна в едно учебно заведение, чийто началник в онова време беше необикновен човек. Идол на младежите, чудо за възпитателите, несравнимият Александър Петрович беше надарен с инстинкт да усеща натурата на човека!… Как знаеше той качествата на русина! Как познаваше децата! Как умееше да вдъхновява! Нямаше немирник, който, като направеше някоя лудория, да не дойде сам при него ида не му се признае във всичко. Нещо повече: той получаваше (остро мъмрене) — ала си отиваше от него не с наведен нос, а с вирнат. И имаше нещо ободряващо, нещо, което думаше: „Напред! Изправяй се по-скоро на краката си, макар че си паднал.“ Той и не споменаваше за добро поведение. Той обикновено казваше: „Аз искам ум, а не друго нещо. Който смята да става умен, той няма време да лудува; лудуването трябва да изчезне от само себе си.“ И наистина лудориите изчезваха от само себе си. Другарите предаваха на презрение оногова, който не се стремеше да бъде (по-добър). Възрастни магарета и глупаци трябваше да понасят най-обидни прякори от най-малолетните и не смееха да ги бутнат с пръст. „Туй вече е прекалено — думаха мнозина, — умниците ще излязат надути хора.“ — „Не, не е прекалено — думаше той, — аз не държа неспособните дълго; за тях е доста един курс, а за умните имам друг курс.“ И наистина всички способни минаваха при него и друг курс. Много от немирствата той не обуздаваше, защото виждаше в тях наченки за развитие на душевните свойства, и казваше, че те му са потребни, както изриването по кожата на болния е потребно на доктора, за да узнае достоверно какво именно се крие вътре в човека.

Как го обичаха всички момчета! Не, децата никога нямат такава привързаност към родителите си. Не, нито дори в безумните години на безумни увлечения неугасимата страст не бива тъй силна, както бе силна обичта (към него). До гроб, до късни дни благодарният възпитаник, като дигнеше чаша за рождения ден на своя чуден възпитател, вече отдавна починал, затваряше очи и заронваше сълзи за него. Неговото най-малко одобрение възбуждаше тръпки и радостен трепет и [подтикваше] у младежа честолюбивото желание да надмине всички. Малко способните той не държеше дълго: за тях той имаше кратичък курс. Но способните трябваше да издържат при него двойно учене. И последният клас, който беше определен само за избраници, съвсем не приличаше на ония от другите заведения. Тук вече той искаше от възпитаника всичко, което други неблагоразумно искат от малките деца — оня висш ум, който умее да не се присмива, но да изтърпи всяка присмивка, да премълчи на глупака и да не се дразни, и да не излезе вън от себе си, да не отмъщава в никакъв (случай), а да остава с гордото спокойствие на невъзмутима душа; и всичко, което би могло да образува от човека твърд мъж, се туряше в действие тук и той сам правеше с тях постоянни опити. О, как знаеше той книгата на живота!

При него нямаше много учители. Повечето от науките преподаваше той сам. Без педантски термини, надути схващания и възгледи той умееше да предаде самата душа на науката, тъй че и малолетният можеше да види за какво му е потребна тя. От науките бяха избрани само ония, които са годни да направят от човека гражданин на своята земя. Повечето лекции се състояха от разкази за онова, което очаква младежите в бъдеще, и целия хоризонт на тяхното поприще той умееше да очертае (така), че юношата, намирайки се още на чина, с мисълта си и душата си живееше вече там, на службата. Нищо не скриваше той: всички огорчения и прегради, които се издигат по пътя на човека, всички изкушения и съблазни, които му предстоят, той ги излагаше пред него във всичката им голота, без да скрива нищо. Всичко му беше познато, сякаш бе прекарал всички звания и длъжности. Дали от това, че честолюбието се бе развило силно, или защото в самите очи на необикновения наставник имаше нещо, което говореше на младежа: напред! — това словце, познато на русина, което върши такива чудеса над чувствителната му природа, — но юношата от самото начало търсеше само трудности, жадуваше да действува само там, дето е мъчно, дето има повече пречки, дето трябва да се покаже по-голяма сила на душата. Малцина излизаха от тоя курс, ала затуй ония, които излизаха, бяха хора, минали през огън. На служба те се задържаха и на най-несигурни места, когато мнозина, и то най-умните от тях, като не можеха да утраят поради дребнави неприятности, захвърляха всичко или пък оглупяваха, изхайтваха се и попадаха в ръцете на рушветчии и шмекери. Но те не се поклатиха и познавайки живота и човека и въоръжени с мъдрост, имаха силно влияние дори върху лошите хора.