Николай Гогол - Мъртви души

— Ами по колко взехте душата от Плюшкин? — пошепна му на другото ухо Собакевич.

— Ами защо сте турили Воробей в списъка! — отвърна му на това Чичиков.

— Какъв Воробей? — каза Собакевич.

— Ами че жената Елисавета Воробей, пък и ер голям сте й турили на края.

— Не, никакъв Воробей не съм вписвал — каза Собакевич и отиде към другите гости.

Гостите най-сетне стигнаха вкупом до къщата на полицейския началник. Полицейският началник наистина беше чудотворец: щом само чу в що се състои работата, в същата минута повика пристава, един пъргав момък с лакирани ботфорти, и уж му пошепна на ухо две думи само и прибави: „Разбираш?“, а там, в другата стая — в същото време, когато гостите се сражаваха на вист — на масата вече се явиха: моруна, есетра, сьомга, далак хайвер, пресносолен хайвер, сельодки, пъструга, сиренета, пушени езици и риби — всичко туй от страна на рибния пазар. После като добавки от страна на домакина се появиха готварски изделия: баници с рибя главя, дето бяха влезли хрущялите и хрилете на една 9-пудова есетра, друга баница с гъби, банички с месо, масленки, варено говеждо. Полицейският началник беше един вид баща и благотворител в града. Между гражданите той беше съвсем като в родно семейство, а в дюкяните и в безистена се отбиваше като в собствен свой зимник. Изобщо той седеше здравата на мястото си, както се казва и владееше длъжността си в съвършенство. Трудно беше дори да се каже дали той бе създаден за мястото си, или мястото за него. Работата беше нагласена тъй умно, че той получаваше двойно повече доходи от всичките свои предшественици, а между туй беше заслужил любовта на целия град. Първи търговците най-много го обичаха именно за това, че не беше горд; и наистина той кръщаваше децата им, сватосваше се с тях и макар че ги скубеше понякога здравата, но правеше това някак извънредно майсторски: и по рамото ще те потупа, и ще се засмее, и с чай ще те напои, ще ти обещае и сам ще дойде да поиграе на дама, ще те разпита за всичко: как отиват работите, кое как е. Ако чуе, че детето нещо се поболяло, ще ти каже и някой цяр; с една дума, човек и половина! Ще тръгне с файтона да разпореди нещо, а през това време ще отвори с тогоз-оногоз приказка: „Как е, Михеич! Ще трябва някой ден ние с тебе да си доиграем играта.“ — „Да, Алексей Иванович — отговаря този, като отлага шапка, — ще трябва.“ — „Ех, брате, Иля Парамонич, намини към мене да видиш моя вран кон; ще го извадя да се надбягваме с твоя, пък впрегни и своя в кабриолета; ще ги опитаме.“ Търговецът, който беше луд за хубави коне, се усмихваше с една особена, дето се вика, охота и като поглаждаше брадата си, думаше: „Ще ги опитаме, Алексей Иванович!“ Дори всички продавачи, обикновено свалили шапки в това време, се споглеждаха с удоволствие един друг, сякаш искаха да кажат: „Алексей Иванович е добър човек!“ С една дума, той беше успял да спечели пълна популярност и мнението на търговците беше такова, че Алексей Иванович, „макар че ще те вземе, но затуй пък никак няма да те изложи“.

Като забеляза, че закуската беше готова, полицейският началник предложи на гостите да довършат виста подир ядене и всички отидоха в оная стая, отдето миризмата отдавна приятно дразнеше ноздрите на гостите и дето Собакевич вече отдавна назърташе във вратата, забелязал отдалече есетрата, сложена настрана в една голяма чиния. Гостите, като изпиха по една чаша ракия с тъмен маслинен цвят, какъвто имат само сибирските прозрачни камъни, от които в Русия режат печати, пристъпиха от всички страни с вилици към масата и взеха да проявяват, дето се вика, всеки характера и склонностите си, като налегнаха кой хайвера, кой сьомгата, кой сиренето. Собакевич, като остави без всякакво внимание всички тези дреболии, се прилепи до есетрата и докато другите пиеха, разговаряха и ядяха, той в четвърт час и нещо й видя цялата сметка, така че, когато полицейският началник си спомни за нея и с думите: „Ами как ще ви се стори, господа, ей това произведение на природата?“ се приближи уж към нея с вилица, заедно с другите той видя, че от произведението на природата беше останало само една опашка; а Собакевич беше се притаил тъй, като че ли ни лук ял, ни на лук мирисал, и беше отишъл при една чиния по-надалечко от другите, па чоплеше с вилицата една малка сушена рибка. Като свърши работата с есетрата, Собакевич седна в едно кресло и вече нито яде, нито пи, а само жумеше и мигаше. Полицейският началник, както изглеждаше, не обичаше да жали виното; тостовете нямаха брой. Първият тост се пи, както може би читателите сами се досещат, за здравето на новия херсонски помешчик, после за благоденствието на неговите селяни и щастливото им преселване, после за здравето на бъдещата му жена-хубавица, което отрони приятна усмивка от устата на нашия герой. Обградиха го от всички страни и почнаха да го молят убедително да остане поне за две седмици в града: „Не, Павел Иванович! Както обичате, ала то прилича, като да дойдеш до прага и назад, само колкото да изстудиш стаята! Не, вие ще останете повече време с нас! На, ние ще ви оженим, нали, Иван Григориевич, ще го оженим.“