Урсула Гуин - Бавно като империите и дори по-бавно от тях

„Преди никога не е говорил така“ — помисли си Томико.

— Ти си беззащитен пред това, Осден — каза му тя. — Личността ти вече се е променила. Ти си уязвим пред него. Може би не всички ще полудеем, но ти със сигурност, ако не отлетим.

Той се поколеба, после вдигна очи към Томико. За пръв път срещна очите й: дълъг спокоен поглед, чист като езерна вода.

— Какво направи за мен здравият ми разсъдък? — попита Осден с усмивка. — Ти, Хаито, имаш обаче предимство. Имаш нещичко.

— Трябва да се махаме оттук — промърмори Харфекс.

— Ако разбера това — Осден ги изгледа замислен, — мога ли да му предам съобщение?

— Като казваш „разбера“ — произнесе Манон с рязък нервен глас, — мисля, че имаш предвид да спреш ретранслирането на емпатичната информация, която получаваш от растителния организъм: да спреш да отразяваш страха, да го поемеш в себе си. Това също веднага ще те убие или отново ще те доведе до пълно психологическо изтощение, до аутизъм.

— Защо? — попита Осден. — Това изпраща отражение, а спасението ми е именно в отражението. То не притежава разум, а аз съм човек.

— Мащабите не са същите. Какво може един-единствен човешки мозък срещу нещо толкова огромно?

— Единственият човешки мозък може да схване системност в мащабите на звездите и галактиките — подчерта Томико — и да я тълкува като Любов.

Манон изгледа всички поред; Харфекс мълчеше.

— По-лесно е да направя това в гората — каза Осден. — Кой ще ме закара там?

— Кога?

— Веднага. Преди всички да се пречупите или да побеснеете.

— Аз — отговори Томико.

— Никой няма да полети — тросна се Харфекс.

— Аз не мога — Манон почти хленчеше. — Аз… твърде съм наплашен. Ще разбия машината.

— Вземи Ескуана. Ако се справя, той ще бъде медиум.

— Приемате ли плана на сенсора, координаторе? — официално попита Харфекс.

— Да.

— А аз не го одобрявам. И въпреки това ще полетя с вас.

— Мисля, че сме принудени, Харфекс — отговори Томико, гледайки Осден в лицето. Ужасната бяла маска беше изчезнала, върху него се четеше страстно желание — като лицето на любовник.

Олеро и Джени Чонг играеха на карти, за да не мислят за креватите си, които често посещаваха поради нарастващата им сънливост, за засилващия се страх, привилегировани като изплашени деца.

— Това нещо, то е в гората, заради него вие… ще…

— Ще се страхувам от тъмнината? — Осден презрително се усмихна. — Погледнете Ескуана, Порлок и дори Аснанифойл. То може да не ни навреди. Това е импулс, преминаващ през синапсите 6 6 Област, в която невроните контактуват помежду си и с клетките на другите органи. (Бел.пр.) , вятър, провиращ се през клоните. То е само сън.

Качиха се на хеликоптера. Ескуана все още спеше, свит на кълбо на задната седалка. Томико караше. Тя и Харфекс мълчаха, вглеждайки се в линията на гората, тъмнееща отпред в светлосивото пространство на осветената от звездите равнина.

Достигнаха черната линия и я пресякоха; сега под тях се разстилаше тъмнината.

Томико откри място, удобно за кацане, като се насили да лети ниско и сдържаше неистовото си желание да се издигне нагоре и да избяга. Огромната енергия на света-растение беше значително по-силна тук, в гората, и паниката му налиташе на огромни черни вълни. Отпред се мержелееше бледо петно с неправилна форма — оголеното теме на хълм, малко по-висок от най-високите черни дървоформи наоколо; не дървета; части от едно цяло с корени. Томико кацна — лошо кацане. Ръцете й се плъзгаха по кормилото, сякаш ги беше натъркала със студен сапун.

Сега около тях беше гората, чернееща в мрака.

Томико се наведе и затвори очи. Ескуана простена насън. Дишането на Харфекс стана накъсано и силно, той седеше напрегнат; не се помръдна дори когато Осден го прекрачи и се облегна на отворената врата.

Емпатът стоеше, гърбът му и забинтованата глава се открояваха в приглушената светлина на таблото; не се решаваше да прекрачи навън.

Томико трепереше, не можеше да вдигне глава. „Не, не, не — повтаряше шепнешком, — не, не, не.“ Неочаквано Осден помръдна и безшумно се плъзна надолу, в мрака. Отиде си.

„Идвам!“ — произнесе силен глас.

Томико извика. Харфекс се закашля; изглеждаше, че се опитва да стане, но не му се удава. Томико потъна в себе си, концентрира се върху сляпото око в стомаха си, в центъра на своето същество; а отвън нямаше нищо друго освен страх.

Той премина.

Томико вдигна глава, бавно откъсна вплетените си една в друга ръце. Изправи гърба си. Нощта беше тъмна, над гората се виждаха звездите. Нищо друго.