Урсула Гуин - Планета за изгнаници

Езикът му бе много надебелял и той не искаше да говори. Седеше си до огъня и понякога дори не беше сигурен дали навън е ден, или нощ. Не спеше както трябва — сякаш непрекъснато се будеше. И в един от тези моменти чу как отвън над земята се надига някакъв шум.

От страничните помещения заприиждаха жени, грабнали родените си през Есента деца, и пищяха:

— Гаалите, гаалите!

Други пък безмълвно, както подобаваше на жени от голям дом, сложиха всичко в ред и зачакаха.

Никой не идваше за Уолд.

Той знаеше, че вече не е предводител, но нима не го считаха и за мъж? Трябваше ли да стои с пеленачетата и жените до огъня в подземната бърлога?

Срама пред другите бе понесъл, но не можеше да понесе загубата на собственото си самоуважение и затова стана едва-едва и започна да рови из старата си, изрисувана ракла и да търси кожения нагръдник и тежкото копие, с което едно време сам бе убил снежен таласъм. Сега беше скован и трудно подвижен, а оттогава бяха минали всичките светли сезони на живота му, но той все още беше същият човек, същият, който бе убивал с това копие в снега на отколешна Зима. Нима не бе същият човек? Не трябваше да го оставят тук, до огъня, когато дойде врагът.

Наоколо се разпискаха глупавите жени и той се обърка и ядоса. Но старата Керли ги отпъди, върна му отнетото копие и завърза на врата му сивата кожена наметка, която му бе направила през Есента. Добре че поне една от жените му знаеше все още какво значи мъж. Тя го наблюдаваше мълчаливо и Уолд усети печалната й гордост. Затова тръгна с високо вдигната глава. Тя бе свадлива старица, а той — стар глупак, но гордостта си беше гордост. Уолд се изкачи по стъпалата и излезе навън, в студения ясен следобед. Отвъд стените се чуваха неразбираеми викове.

Мъжете се бяха събрали на квадратната площадка над комина на Дома на Небитието и му сториха път, когато се изкачи по стълбата. Той се задъхваше и трепереше, затова отначало не можа да види нищо. Но после погледът му се проясни. За миг забрави всичко пред невероятната гледка.

Долината, която се виеше от север на юг в подножието на Теварското възвишение и стигаше до реката на изток от гората, бе препълнена — препълнена като придошла река, гъмжаща, преливаща от хора. Те се движеха на юг, точеха се в нестройна, тъмна върволица, която ту се разтягаше, ту се свиваше, ту спираше, ту тръгваше; крещяха, викаха, подвикваха, скърцаха; плющяха камшици, дрезгаво ревяха хани, плачеха деца, тупуркаха носилки; от време на време проблясваше сгъната червена шатра, шарена женска гривна, някое червено перо, острието на някое копие; носеха се смрад и врява. Цялата тази стихия се движеше на юг, едно безкрайно движение на юг. Южното нашествие. Но никога в миналото не бе имало такова Южно нашествие. Такова стълпотворение от хора. Не можеха да се обхванат с поглед, тъй като не преставаха да извират от разширяващия се северен край на долината. И това бяха само жените, дечурлигата и обозите… Редом с този пълзящ човешки поток Зимният град на Тевар бе едно нищо. Камъче на брега на прииждаща река.

Отначало на Уолд му прилоша. После се съвзе и каза:

— Това е нещо чутовно…

И наистина това преселение на всички северни народи беше нещо невиждано. Радваше се, че го е видял. Застаналият до него старейшина, Ануелд от Сиокманския род, сви рамене и тихо му отвърна:

— Но това значи, че е настъпил краят ни.

— Ако спрат тук.

— Тези едва ли. Но зад тях идват бойците. Те се чувстваха толкова силни и сигурни в многочислеността си, че бойците не ги придружаваха, а ги следваха…

— Довечера ще имат нужда от хранителните ни запаси и от стадата ни, за да изхранят целия този народ — продължаваше Ануелд. — Ще ни ударят веднага щом тия се източат.

— Тогава да изпратим жените и децата на запад, сред възвишенията. Срещу подобна сила този град е само един капан.

— Слушам те — съгласи се Ануелд със свиване на рамене.

— Хайде… бързо… преди да са ни обкръжили гаалите.

— Това вече се каза и се чу. Но има други, които твърдят, че не можем да изпратим жените си да се защитават сами, а ние да останем под прикритието на стените.

— Тогава нека идем с тях! — изръмжа Уолд. — Нищо ли не могат да решат Теварските мъже?

— Те нямат водач — отвърна Ануелд. — Слушат ту този, ту онзи и в крайна сметка не слушат никого.

Още една дума и имаше опасност неволно да обвини Уолд и неговите роднини, затова си позволи само да допълни:

— Тъй че стоим тук и чакаме да ни унищожат.