Урсула Гуин - Градът на илюзиите

Рейна и Кретян се присъединиха към групата, Рейна бе подложила непознатия на всички психологически тестове, които знаеше, докато Кретян следеше ума му за реакция. Нямаха кой знае колко да съобщят, освен че нервната му система и рецепторните области, както и зоните управляващи двигателната активност, изглеждали напълно нормални, въпреки че физическите му реакции и двигателни умения съответствали на едногодишно дете и че всички опити за предизвикване на възбуда оставали напразни.

— Сила на зрял мъж, координация на бебе, празен ум — заключи Рейна.

— Ако не го убием като див звяр — подметна Конски кестен — остава да го опитомим като див звяр…

— Изглежда, че си заслужава да опитаме — съгласи се Кай, братът на Кретян. — Защо пък ние младите да не се погрижим за него и да видим какво може да се направи. И без това едва ли ще се наложи да го учим на Вътрешните Завети. Поне да му покажем как да не си ляга подмокрен… Интересно, дали е човек? Ти какво мислиш, старейшино?

Зов разпери грамадните си ръце.

— Кой знае? Ще чакаме кръвните проби на Рейна. Не съм чувал шингите да имат жълти очи, или други видими отлики от земните хора. Но ако той не е шинг, или човек, какъв е тогава? Нито едно създание от Външните Светове не е стъпвало на Земята от хиляда и двеста години насам. Да знаеш, Кай, и аз като теб съм съгласен да рискуваме като го оставим тук — от чисто любопитство…

Ето така решиха гостът да остане жив.

В началото той създаваше известни затруднения на младите, които го наглеждаха. Постепенно възстановяваше силите си, спеше много, дълго седеше или лежеше без да върши нищо. Парт го кръсти Фалк, което на диалекта на Източната Гора означаваше „жълт“, заради бледата му кожа и опаловите очи.

Една сутрин няколко дни след пристигането му, когато стигна до една лишена от шарки ивица на дрехата, която тъчеше, Парт остави задвижвания от слънчева енергия стан да си мърка долу в градината и се изкачи на затворената със завеси тераса, сега обитавана от Фалк. Той не я забеляза, че влиза. Седеше на рогозката си и зяпаше с празен поглед в небето. Слънчевото сияние предизвикваше сълзене в очите му и той ги търкаше често-често с ръка, понякога вперваше учуден поглед в ръката си и отново продължаваше да ги търка. Стискаше и разпускаше пръсти с намръщено, почти озадачено лице. Накрая отново вдигна глава към слънцето и го закри с разтворена длан.

— Това е слънцето, Фалк — рече Парт. — Слънцето…

— Слънцето — повтори той, загледан право в огненото кълбо и празнотата вътре в него се изпълни със слънчева светлина и с отгласа на името.

Така започна обучението му.

Парт се качи от избата и докато пресичаше Старата кухня зърна Фалк подпрян на един от прозорците, самотен, загледан в снега, който покриваше посивялата земя. Десет дни бяха изминали откакто бе ударил Роса и го бяха заключили докато се успокои. Дълго след това настроението му остана мрачно и той отказваше да разговаря. Странно бе да видиш това възмъжало, зряло лице, набърчено от виновна детска гримаса.

— Ела при огъня, Фалк — повика го Парт, но не спря да го почака. Озърна се едва долу, в големия хол, където огънят бумтеше радостно, но видя че го няма и потърси нещо друго, с което да приповдигне настроението си. Нямаше с какво да се захване, снегът навън продължаваше да се стеле, къщата бе изпълнена с до болка познати лица, а всички книги разказваха за неща, които са се случили отдавна и отдавна не са истина. Навсякъде около притихналата Къща и близките нивя се издигаше непроходимата стена на гората — безкрайна, монотонна и равнодушна, зима след зима, и тя никога нямаше да напусне тази Къща, защото къде щеше да отиде — къде?

На една от празните маси Рейна бе забравила своя тьоанб, плосък музикален инструмент с клавиши, за който казваха че е с Хейнски произход. Парт изсвири няколко тона в меланхоличния ритъм на Източните Гори, сетне нагласи инструмента на неговата първоначална скала и започна отново. Не я биваше кой знае колко с тьоанба, трудно намираше нотите и непрестанно изоставаше с музикалния съпровод към думите, които се нижеха от устата й.

Тя изгуби верния тон, сетне го намери отново:

Легенда, кой знае колко стара, от един неописуемо далечен свят, чийто текст и мелодия от векове бяха станали част от наследството на човечеството. Парт пееше съвсем тихо, сама в просторната, озарена от огъня стая — зад прозорците плътна завеса от сняг.