Урсула Гуин - Светът на Роканон

Когато се озова сред дърветата, вече не бе в състояние да тича. Всяко вдишване му причиняваше болка, пък и черните преплетени клони не пропускаха лунната светлина. Той продължи напред с бързи крачки, заобиколи ракетната площадка и пое по маршрута, който беше използвал на идване. Помагаше му само Хелики — тя отново бе навлязла в пълната си фаза; след около час изгря и Фени. Придвижването му беше много бавно, а времето летеше. Ако започнеха да обстрелват базата, преди да се е отдалечил достатъчно, ударната вълна или бушуващите пламъци можеха да го застигнат. Сега, проправяйки си път в мрака, Роканон усещаше как все по-силно го обзема паника при мисълта за светлината, която всеки миг щеше да избухне зад него и да го унищожи. Но защо ли не идваха, защо се бавеха толкова?

Още преди съмнало той се добра до двувърхия хълм, където беше оставил ветрогона. Животното изръмжа насреща му, раздразнено, че е стояло вързано цяла нощ, вместо да половува на воля. Мъжът се притисна до топлия му хълбок и го почеса зад ушите, както правеше Кио.

Щом си пое дъх и се успокои, Роканон възседна грифона в опит да го подкара. Звярът лежеше като сфинкс и не искаше да стане. Най-после се изправи, протестирайки с жално мяукане, и тръгна влудяващо бавно на север. Наоколо вече можеха да се различат смътните очертания на хълмовете и полята, изоставените села и вековните дървета, ала ветрогонът не пожела да литне, докато изгревът не заблестя на изток. Тогава се издигна високо в небето, намери подходящ въздушен поток и хвръкна под бледите лъчи на зората. Олхор час по час се обръщаше, за да се огледа назад. Мир и покой царяха над земята. Далеч на запад се виеше пресъхналото корито на някаква река, запълнено с димяща мъгла. Той се вслушваше в мислите и утринните сънища на враговете си. Нищо не се бе променило…

Е, направи каквото му е по силите. Глупаво беше да си въобразява, че е в състояние да стори нещо повече. Можеха ли да се очакват чудеса от сам човек, изправен срещу цял народ, поел. пътя на войната? Безкрайно уморен, смазан от поражението си, сега се връщаше в Брейгна — единственото място, където щяха да го приютят. Вече не си задаваше въпроса какво чака Съюзът, защо отлага атаката. Важното беше, че никой не се появи. Сигурно бяха решили, че всичко е някакъв капан, отвличаща маневра. Или пък Роканон бе объркал координатите — един погрешен знак и съобщението отлиташе в бездната извън времето и пространството. Точно за това бяха загинали Рахо, Йот, Могиен… Заради посланието, което никога няма да стигне до местоназначението си! А самият той ще остане затворник на тази планета до сетния ден на своя живот — безполезен чужденец в чужд свят.

Но не това бе най-важното в края на краищата. Звездният повелител беше просто човек. Съдбата на един-единствен индивид нямаше значение.

„Че какво тогава има значение?“ — прозвуча в паметта му…

Споменът за тия думи го изгаряше като огън. Той се обърна още веднъж назад, сякаш да прогони изплувалото от миналото лице на Могиен… и с вик вдигна осакатената си ръка към очите, за да се предпази от непоносимата бяла светлина на огнения стълб, израснал безшумно над равнината зад гърба му.

Ужасен от грохота и връхлетелия вятър, грифонът изпищя, мълниеносно се сниши и стъпи на тревата разтреперан. Роканон се изтърколи от седлото и се прилепи към земята, стиснал черепа си с ръце. Не можеше да се скрие от взрива — не светлината, ами мракът го връхлетя и го ослепи; с всяка своя частица той почувства, преживя смъртта на хилядите хора в един миг. Смърт, безкрайна и мъчителна, повторена безброй пъти само за секунда в собственото му тяло и мозък. А накрая — тишина…

Странникът вдигна глава, ослуша се. Безмълвие.

По залез слънце Роканон се спусна в двора на Брейгна. Слезе от седлото и остана да стои до ветрогона измъчен, с наведена побеляла глава. Веднага го заобиколиха златокосите жители на замъка, надпреварвайки се да го разпитват какъв е бил онзи огромен огън на юг и дали бързоходците от равнините, донесли вестта за унищожението на Чужденците, казват истината. Странно беше как се струпаха около него, убедени, че той знае. Затърси с поглед сред множеството Гание. Когато най-сетне зърна лицето й, способността му да говори се възстанови и Олхор рече със запъване:

— Врагът е ликвидиран. Той няма да се върне повече. Твоят съпруг Ганхинг е отмъстен, също и моят господар Могиен. И твоите братя, Яхан; и племето на Кио. Отмъстени са всички мои приятели. Нашествениците са мъртви.