Урсула Гуин - Светът на Роканон

— Какво дири Звездният повелител в пещерите на Могъщите?

Официалният и скован общ език бе точно онова, от което имаше нужда Роканон, за да отговори по подобаващ начин:

— Надявах се един ден да дойда като гост в тези места, да се запозная с обичаите на Нощните владетели и да видя сам сътворените от тях чудеса. И все още се надявам. Ала горе стават лоши работи и нуждата ме тласна при вас сега. Аз съм служител на Съюза на Всички светове. Моля ви да ме отведете при звездния кораб, даден ви от нашия Съюз в знак на доверие.

Изражението им не се промени. Благодарение на платформата техният ръст бе еднакъв с тоя на Роканон, който се вглеждаше с интерес в широките им лица без възраст, с очи, студени и безизразни като камъни. Сцената напомняше нечий нелеп сън, когато застаналият отляво произнесе на галактически жаргон:

— Няма кораб.

— Напротив, има!

Настъпи тишина, после джуджето повтори все така безстрастно:

— Не, няма кораб.

— Говорете на общия език. Аз ви моля за помощ. На планетата са кацнали врагове на Съюза. Ако им позволите да останат, този свят вече не ще бъде ваш.

— Няма кораб — за трети път изрече гдемът вляво.

Двамата му съплеменници стояха като сталагмити.

— Значи да кажа на другите Звездни повелители, че людете от глината са излъгали доверието им и не са достойни да се сражават в Бъдещата война?

Мълчание.

— Доверието или е взаимно, или липсва — произнесе най-накрая на общия диалект дребосъкът с железния обръч.

— Ако не ви вярвах, щях ли да търся помощ от вас? Тогава изпълнете поне тази моя молба: изпратете кораба със съобщение за Кергелен. Не е нужно някой да лети на него и да загуби осем години — той ще стигне сам.

Отново настъпи тишина.

— Няма никакъв кораб — проскърца най-сетне джуджето отляво.

— Да вървим. Господарю на Халан — каза Роканон и се обърна с гръб към хората-къртици.

— Ония, които предават Звездните повелители -заяви Могиен високомерно, като натьртваше всяка дума, — изменят на още по-старинни обичаи. Едно време вие сте правили нашите мечове, люде от глината. Те и досега не са ръждясали.

След това той закрачи редом с Роканон, следвайки сивите си късокраки гидове, които мълчаливо ги поведоха обратно към железницата, после през лабиринта от влажни, ослепително осветени тунели, докато накрая двамата се озоваха пак на дневна светлина.

Щом прелетяха с ветрогоните си няколко мили в западна посока извън пределите на гдемиар, те кацнаха на брега на някаква река сред гората, за да се посъветват.

Могиен не можеше да се отърве от мисълта, че е излъгал очакванията на своя гост. Не беше свикнал някой да му бъде спънка, когато е решил да се покаже щедър и великодушен, и самообладанието му бе поставено на сериозно изпитание.

— Пещерни червеи! — избухна аристократът. -Страхливи дървеници! Никога не казват какво точно са направили или искат да направят. Всички дребосъци са такива, дори и фийа. Само че на фийа може да се вярва. Мислиш ли, че хората-къртици са дали кораба на неприятеля?

— Откъде да знам…

— В едно съм сигурен: те не биха го отстъпили никому, без да измъкнат двойна цена. Вещи, вещи -нищо друго не ги интересува, просто им дай да трупат вещи! Какво ли искаше да рече онзи старият, когато разправяше, че доверието трябва да бъде взаимно?

Роканон поклати глава.

— Според мен смисълът беше, че неговият народ се смята предаден от Съюза. Отначало ги насърчаваме, започваме да им помагаме, после ги изоставяме за цели четирийсет и пет години, прекъсваме отношенията с тях и преставаме да ги каним при себе си — с други думи, да се оправят, както могат. И това е мое дело, макар те да не го знаят. Е, защо тогава да ми вършат услуга? Съмнявам се, че вече са установили връзка с неприятеля. Но даже и да са направили сделката с кораба, нищо не се променя. Врагът ще има от него толкова полза, колкото и аз.

Ученият стоеше с приведени рамене над искрящата река и се вглеждаше във водата.

— Роканон! — Могиен за първи път се обърна към пришълеца само по име, сякаш беше от собствения му народ. — Недалеч от тази гора живеят братовчедите ми от непристъпния замък Киодор. Те притежават трийсет воини ангиар и три села с недорасли. Ето кой ще ни помогне да накажем къртиците за тяхната дързост…

— Не! — отсече етнографът. — Да държат под око людете от глината — така става; врагът може да ги подкупи. Но не искам на съвестта ми да тежи нарушаването на обичаите, та дори и война. Просто е безсмислено. Във времена като тези съдбата на един отделен човек е без значение, друже.